— Да. Разбирам.
— Кажи ми нещо за себе си. Как я караш?
— Какво има за казване? Работа, вкъщи, четене, сън. Приятен, спокоен живот.
— Какъвто винаги си предпочитала.
— Да.
— Липсва ли ти Париж?
— Ти как мислиш?
— Да отидем там. Ти и аз, още сега. Напускаш работа, наемаме си някаква квартирка до реката и ще пеем и танцуваме в метрото за пари. Няма да е кой знае колко, но поне ще сме в Париж.
— О, Пол. Направо е велико!
— Само да можехме, а?
— Само да можехме.
Тя хвана ръката му и леко я стисна, след което моментално се отдръпна, сякаш жестът й се беше сторил прекалено дързък.
Карпинтър си даде сметка, че всъщност не знае нищо за тази жена. Беше сърдечна, добра, деликатна, но винаги скрита зад някакво защитно покривало. Беше чудесен приятел, но между нея и света винаги се издигаше невидима стена. И ето че неочаквано беше успял да пресече тази граница.
Разговаряха часове наред, както в дните в Сейнт Луис: клюки за общи приятели, слухове за компанията, празни приказки за световни събития. Карпинтър разбра, че тя се опитва да го успокои, както и себе си. Не беше трудно да усети, че е напрегната. Искаше прекалено много от нея. Беше се появил изневиделица, стоварвайки останките от разнебитения си живот в краката й, без да й обясни какво точно иска от нея. А и не можеше, защото и той не знаеше.
Беше вече десет и половина.
— Сигурно си много уморен, Пол — каза тя. — Целият този път от Калифорния почти без да спреш.
— Да. По-добре да си намеря стая в някой хотел.
За миг очите й се разшириха. Погледна го със същия объркан израз на сърдечност и неловкост.
— Нямам нищо против да останеш.
— Тук е доста тясно.
— Ще се оправим. Моля те. Ще се почувствам ужасно, ако ти разреша да си тръгнеш посред нощ.
— Но…
— Искам да останеш.
— Добре — усмихна се той. — В такъв случай…
Тя влезе в банята и се забави дълго. Карпинтър стоеше до тясното легло и се чудеше дали да се съблече. Когато се върна, беше облечена в дълга роба. Той отиде да се измие и когато влезе в стаята, тя беше угасила светлините и си беше легнала.
Свали дрехите си без бельото и легна на пода в дневната.
— Не — каза Джийн. — Глупаво е.
Усети благодарност и вълнение, и нещо като угризение. Прекоси стаята в тъмното, като се препъваше в мебелите, и легна внимателно до нея, опитвайки се да не я докосне. Мястото едва стигаше за двамата.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя, че робата й е поразтворена и че тя отдолу е гола. Цялата трепереше. Той смъкна гащетата си и ги изрита настрана. След това постави нежно ръка на рамото й.
Тя потръпна.
— Студено ми е — промълви Джийн.
— Ще се стоплиш.
— Да. Ще се стопля.
Придвижи ръка по-надолу. Гърдите й бяха малки, стегнати, с твърди зърна. Сърцето й думкаше така, че той се уплаши.
Изпита странна нерешителност. Да си легне с непозната жена, за него не беше непознато чувство, но Джийн Гейбъл всъщност не беше непозната. Познаваше ли я все пак? Бяха близки от толкова време, но нищо не знаеше за нея. Бяха много добри приятели, но никога не си бяха позволявали интимности.
А сега беше в едно легло с нея и ръката му почиваше върху гръдта й. Тя чакаше. Изглежда, беше уплашена. И също като него не знаеше какво да направи. Опасяваше се, че тя се държи по този начин от съжаление към него, което никак не му харесваше. Внезапно му хрумна идиотската мисъл, че може да е девствена. Не, не, това беше невъзможно. Беше най-малко на трийсет и пет. Жени, които бяха останали девствени до такава възраст, ако въобще можеха да се срещнат такива освен в манастирите, вероятно биха искали да си останат такива за цял живот.
Притисна се към него, подсказвайки му по този несръчен начин желанието си той да продължи. Карпинтър плъзна ръката си към мястото, където бедрата й се събираха.
— Пол… о, да, Пол… да…
Нотките на приповдигната театралност и учестеното й дишане малко го подразниха. Но какво ли друго би могла да каже в тази напрегната и неочаквана ситуация освен „Пол“ и „да“?
Погали я внимателно и нежно, все още без да може да повярва, че всичко това наистина се случва, че след цялото това време, откакто се познаваха, той и Джийн бяха заедно в леглото. Нито пък беше убеден, че всичко това би трябвало да се случи.
— Обичам те — прошепна той.
Беше й казвал тези думи много пъти, като на шега, и нещо от този шеговит тон прозвуча и сега. Но и още нещо: може би вина, че е нахлул в подредения й самотен живот в отчаяното си, паническо бягство от хаоса, в който беше попаднал след завръщането си в Сан Франциско. И някаква нотка на благодарност заради нейната отзивчивост. „Шега, вина и благодарност: не особено основателни причини, за да кажеш на една жена, че я обичаш“ — помисли си Карпинтър.