— Обичам те, Пол — промълви едва чуто тя, докато ръцете му обхождаха всички тайни кътчета на тялото й. — Наистина те обичам.
И той проникна в нея.
Не беше девствена, не, това беше ясно. Но отдавна не беше общувала с мъж по този начин. Много отдавна.
Обгърна го с дългите си, мускулести ръце. Бедрата й извършваха бурни, неконтролирани движения, но ритъмът им беше различен от неговия и това създаваше затруднения. Липсваше й опит. Карпинтър я притисна с тялото си, опитвайки се да постигне синхрон. Това помогна и тя се подчини на техническите му умения. Неочаквано целият му натрупан с годините опит беше пометен от надигналото се от дълбините му необуздано мрачно чувство, някакъв отчаян страх и усещане за самотност, примесени със съзнанието за внезапно рухналия му живот. В главата му засвистяха неистови ветрове, чиито яростни пориви запокитиха душата му в бездните на развихрени отровни газове. Той се притисна ридаещ и задъхан към нея, като малко момче в прегръдките на своята майка.
— Да, Пол, да! — шепнеше тя. — Обичам те, обичам те, обичам те…
Изпразни се на мощни тласъци. Изкрещя дрезгаво и зарови глава в лицето й, а от очите му потекоха сълзи, което незнайно откога не беше му се случвало. Известно време останаха да лежат безмълвни и почти неподвижни. След това тя го целуна леко по рамото, измъкна се от леглото и отиде в банята. Забави се доста време. Чу струята на течащата вода и звук, напомнящ ридание, но не беше сигурен, а и не му се искаше да задава въпроси. „Дано поне да плаче от щастие“ — помисли си той.
Когато се върна, тя се мушна в тясното малко легло и се притисна плътно до него. Никой не отрони дума. Прегърна я и тя се гушна в него. След малко усети, че е заспала. Не след дълго заспа и той.
— Чувал ли си се с Пол, Ник? — попита Изабел.
— Обади се преди няколко дни — отвърна Роудс. — Някъде от Невада, доколкото си спомням. Каза, че са го освободили от компанията и че отива в Чикаго, но не остави номер за връзка. От тогава нищо.
— Защо точно Чикаго е избрал от всички гнусни местенца?
— Имал приятел там. Нямам представа за кого става дума.
— Мислиш ли, че е жена?
— Нищо чудно. Пол винаги е предпочитал да го утешават жени, когато има неприятности.
Изабел се засмя и постави ръце върху раменете му, като заби нежно пръсти в масивните му, изпъкнали мускули.
— Като две капки вода сте. Запече ли се работата, веднага тичате в скута на мама. Е, защо пък не? Нали това ни е работата.
Намираха се в апартамента на Роудс на върха на хълма, беше почти полунощ и току-що се бяха върнали от вечеря в Сосалито. Изабел беше решила да остане. За разлика от друг път Роудс беше спокоен и безгрижен. Тази вечер всичко беше по негов вкус: приглушени светлини, дискретна музика се носеше във въздуха, а в ръката си държеше чаша с любимото си бренди. И Изабел. През последните дни отношенията им бяха в подем, тъй като Изабел беше внимателна, мила и дори нежна.
Почти беше решил да приеме предложението на „Киоцера“, независимо от мъчителните колебания, които не го оставяха на мира. Шейсет срещу четирийсет „за“. В някои дни процентът нарастваше до седемдесет срещу трийсет. Понякога, макар и рядко, беше готов да се откаже. Тази вечер съотношението беше почти осемдесет към двайсет в тяхна полза. Изабел все още не знаеше нищо. Предполагаше, че преживява някаква криза, но беше достатъчно тактична да не го разпитва. И тъй като в момента нещата между двамата бяха спокойни, Роудс не изпитваше никакво желание да възбужда гнева й, което неминуемо щеше да се случи, ако й кажеше за намерението на „Киоцера“ да му предостави неограничени възможности за активизиране на адаптационните проучвания. Особено като имаше предвид завръщането на Йоланда на следващата сутрин, за което Изабел беше научила. След краткия период на затишие нейното появяване щеше неминуемо да вдигне градуса на политическата й пристрастеност до обичайните му граници.
Роудс довърши последното си питие.
— Какво ще кажеш да лягаме? — попита той.
— Да — отвърна Изабел.
Но не излезе от стаята. Приближи се до прозореца и се загледа в панорамата на спущащите се към залива хълмове на Бъркли с грейналия отсреща Сан Франциско. Беше ясна, суха и гореща нощ, а доскорошните проливни дъждове вече бяха се превърнали във фантастичен спомен. Блясъкът на пълната луна ясно очертаваше на фона на тъмното небе ивиците парникови газове, между които блещукаха звездни гроздове, сякаш понесени във вихъра на някакъв танц.