Изабел прекоси стаята, като остави зад себе си пътека от дрехи. Роудс я последва, без да може да отдели пламнал поглед от потрепващите по стегнатия й гръб мускулчета, от грациозната извивка на изпъкналия под изопнатата й кожа гръбнак и от отнемащата дъха му дъга на тънката й талия. Огромният ореол от яркочервена коса пламтеше като корона върху източената й, нежна шия.
В момента, в който тя влезе в спалнята, телефонът иззвъня.
Кой можеше да бъде по това време?
Роудс включи механично апарата и върху екрана се появи изопнатото лице на Пол Карпинтър. Очите му бяха зачервени. „Говорим за вълка, а той в кошарата“ — помисли си Роудс.
— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, Ник…
— Късно ли? — Наистина беше късно, но Роудс се опита да омаловажи факта. — Тук все още не е чак толкова късно. Но в Чикаго сигурно вече е полунощ. Все още ли си в Чикаго, Пол?
— Засега. — Гласът му беше хрипкав и монотонен. Беше или пиян, или много, много уморен. — Мисля да тръгвам утре. Връщам се в Калифорния.
— Това е чудесно — отвърна искрено Роудс. — Радвам се да го чуя.
Настъпи кратка пауза.
— В Чикаго прекарах приятно. Може би успях да си подредя малко мислите. Но моята приятелка, при която дойдох на гости… нали разбираш, тя си има свой собствен живот и не мога да вися на главата й до безкрайност. Плюс това тук е ужасно, наистина ужасно. Затова си помислих… Калифорния… ново начало…
— Чудесно — повтори Роудс и се презря заради фалшивата приповдигнатост на тона. — Страната на новите начинания.
Страшно му се искаше да предложи нещо конкретно, но не знаеше какво и това го караше да се чувства празен и тъп.
Втренчи поглед в монитора. Гледаха го помътени, изтощени очи. На Карпинтър му беше трудно да фокусира погледа си. Явно беше пиян, прецени Роудс. Симптомите му бяха много добре познати.
— Преди малко се обадих на Йоланда — продължи Карпинтър. — Помислих си, че би могла да ме приеме за няколко дни, докато предприема нещо, нали разбираш, да се огледам за нова работа и тъй нататък…
— Все още е горе. По всяка вероятност се връща утре сутринта.
— Аха. Така си и помислих.
— Тя все още е с оня израелец. Връщат се заедно. И още някакъв тип, с когото са се срещнали там. Доколкото разбрах, мъкне цял антураж със себе си.
— Аха. Значи не мога да разчитам на нея.
— Не.
Последва нова тягостна пауза.
— В такъв случай, Ник, дали… дали не бих могъл…
— Да. Разбира се, че можеш — прекъсна го Роудс. — Тук, при мен? Разбира се, Пол. Знаеш, че винаги си добре дошъл.
— Няма ли да те притеснявам?
— Не се дръж като задник. Слушай, обади се, като тръгнеш, и още веднъж, когато си на около един ден разстояние от Залива. Оставяй съобщения, ако ме няма. Извести ме кога да те очаквам, за да съм тук… Добре ли си, Пол?
— Страхотно. Наистина.
— Пари?
— Оправям се.
— Ще се видим след… колко? Три дни? Или четири?
— По-малко. Нямам търпение. Поздрави Изабел. Все още ли сте заедно?
— Разбира се. Всъщност тя в момента е тук. Ако искаш да си поговорите, ще я…
Но екранът беше опустял.
Вече напълно съблечена, Изабел се появи от спалнята изнервена и нетърпелива. Беше предишната Изабел: гневна, че Роудс е позволил някой да го притеснява точно в този момент.
— Кой беше?
— Пол. От Чикаго. Връща се. Иска да остане за известно време при мен.
Гневът й моментално се изпари. Май наистина беше загрижена за него.
— Как е? — попита тя.
— Изглежда ужасно. Май беше пиян. Нещастното копеле. — Роудс загаси светлините в дневната. — Хайде. Да си лягаме. Преди да е звъннал още някой.
Фаркас никога не беше виждал Сан Франциско. Обичайната му база беше Европа: Лондон, Париж, понякога Франкфурт. Когато компанията го изпращаше в Щатите, беше обикновено в Ню Йорк. Веднъж попадна в просналия се във всички посоки Лос Анджелис, който му направи кошмарно впечатление с чудовищната си пренаселеност и уродливост, задушен от смрадната си отровна атмосфера и убийствена жега: един град, вече негоден за нормален живот, независимо че предстоящата кулминация на парниковото бедствие беше все още далеч в бъдещето.
Сан Франциско обаче беше съвършено различен. Малко и приятно градче, разположено между океана и залива. Особените му зрителни възприятия транспонираха хълмистия пейзаж в приятна композиция от квадратни вълнообразни форми, а разположените от двете й страни водни пространства излъчваха хармоничните наситени нюанси на червено бургундско вино, които галеха със спокойната мекота на кадифе.
Разбира се, въздухът на Сан Франциско беше задръстен от парникови газове, но това беше валидно за повечето градове на Земята. Тук поне постоянният вятър откъм океана пречеше на разяждащите вещества да се задържат дълго на едно място. И макар климатът да беше неприятно топъл, океанският бриз коригираше до известна степен неприятното усещане. Времето по-скоро напомняше на това в Лондон или Париж, отколкото на който и да е от посетените от него американски градове. Всички те бяха истински пещи. Жегата в Сан Франциско беше по-поносима. Но му липсваха постоянните умерени валежи над Западна Европа. Сан Франциско се препичаше под неизменната канонада на пустинното слънце, която той възприемаше като брилянтен дъжд от златисти кинжали.