— Това е някаква тъпа шегичка, прав ли съм? Може би странен начин на забавление.
— Нищо подобно. Съвършено сериозен съм. Заговор наистина има и сте поканен да се присъедините.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо точно мен каните?
— Приемете го като напълно безкористен жест — отвърна спокойно Фаркас. — Спонтанно хрумване. Йоланда ми каза, че сте интелигентен мъж, който има проблеми в момента. Доведен до пълно отчаяние, бих казал. Готов на крайни постъпки, ако не греша. Надарен с ценни умения и способности. Всичко това ме кара да предположа, че ще ни бъдете много полезен — почти нашепваше в ухото му Фаркас. — В последна сметка за мен би било огромно удоволствие да помогна на приятел на Йоланда.
— Наистина невероятно. Вие въобще не ме познавате. Как е възможно да ми се доверявате, ако всичко това е вярно. Бих могъл веднага да ви предам на полицията.
— Защо е нужно да го правите?
— За пари. За какво друго?
— Да, но печалбата ви от завладяването на Валпарайсо Нуево ще е далеч по-голяма от парите, които бихте получили от полицията. Не, приятелю, единствената причина, поради която бихте ни предали, е в името на някаква абстрактна справедливост. Нищо чудно подобни чувства да ви вълнуват след преживяното от вас напоследък. Лично аз не страдам от такива илюзии. Кажете ми все пак: проявявате ли някакъв интерес към това, което споделих с вас?
— Продължавам да го приемам като лоша шега.
— В такъв случай попитайте господин Енрон. Попитайте Йоланда Бермудез. Тя твърди, че сте приятели. Така ли е наистина? Може би на нея бихте повярвали. Попитайте я дали говоря сериозно. Моля ви, господин Карпинтър, идете и я попитайте. Още сега.
Историята беше просто абсурдна. Някакво невероятно предложение, поднесено изневиделица от тип, който почти не приличаше на човешко същество. И същевременно страхотно примамливо, ако беше истина.
Карпинтър потърси с поглед Йоланда. Предишната вечер му беше споменала, че Фаркас би могъл да уреди нещо за него в „Киоцера“, но той въобще не обърна внимание на думите й. Дали това беше имала предвид? Точно това?
Не, положително беше номер. Малка глупава шега за негова сметка. Йоланда съща участваше в комбината: щеше да я попита дали казаното от Фаркас е истина, а тя щеше да потвърди и цялата нелепост щеше да се точи, докато накрая някой нямаше да се стърпи, щеше да се захили, а всички останали щяха да избухнат в невъздържан кикот и…
Не.
— Съжалявам, но точно в момента нямам настроение да участвам в подобни шегички — отсече Карпинтър.
— Както желаете. Моля ви да забравите за предложението ми. Съжалявам, че изобщо го направих. Сгреших, че ви разкрих толкова много неща.
В гласа на Фаркас прозвуча неочаквана заплаха, което ядоса Карпинтър, но същевременно му подсказа, че може би не става дума за шега. Той направи крачка встрани, но внезапно спря и още веднъж вдигна поглед към необикновеното лице.
— Наистина ли говорите сериозно? — попита той.
— Напълно.
— Тогава продължавайте. Кажете ми още нещо.
— Ако искате да научите повече, елате с нас в Лос Анджелис. Обаче тръгнете ли, няма връщане назад. Ставате един от нас без никакви шансове за оттегляне.
— Значи всичко това е сериозно.
— Сега повярвахте ли?
— Фаркас, ако това е някаква шегичка, ще ви убия. И вие ми повярвайте. Наистина ще го направя.
Карпинтър се запита дали наистина ще го направи.
— Не е никаква шега — протегна ръката си Фаркас и Карпинтър бавно я пое.
— Вечерята е сервирана — викна Йоланда от съседната стая.
— По-късно ще продължим разговора — приключи Фаркас. Докато се преместваха в трапезарията, Ник Роудс се приближи и попита:
— За какво говорихте?
— Някакво странно предложение за работа.
— В „Киоцера“ ли?
— На свободна практика. Не съм сигурен. Наистина е много странно.
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— По-късно — отвърна Карпинтър.
Двамата влязоха в трапезарията.
Беше вече два часът след полунощ, когато Карпинтър най-после успя да разкаже на Роудс за разговора си с Виктор Фаркас. Бяха се върнали в апартамента на Роудс и Изабел си беше тръгнала, защото на другия ден трябваше да замине на някаква конференция в Сакраменто. След като я изпратиха, останаха във всекидневната сред спокойствието на топлата и влажна нощ, загледани към залива.
Макар да бяха пили доста при Йоланда, Роудс поиска да изпие още нещо преди лягане. Измъкна тъмна бутилка с необикновена форма и пожълтял от времето етикет, който подсказваше, че е поне отпреди сто години.