— Никога не съм виждал подобно нещо — каза откровено Енрон.
— Прав си. Такива неща не са правени никъде досега. Това е нова форма на изкуство, чисто американско до този момент.
— И се нарича — как го каза — биоотзивчиво изкуство? Как действа?
— Ще ти покажа. Ела. Първо трябва да си поставиш рецепторите.
От един шкаф, който не беше забелязал, тя измъкна заплашително кълбо електроди и биоусилватели.
— Остави ме да ги наглася — добави Йоланда и светкавично започна да прикрепва по него разни приспособления, залепи някакво апаратче на лявото му слепоочие, друго на темето, бръкна под ризата и лепна едно върху гърдите му.
„Давай — помисли си Енрон. — Сега мушни едно и между топките ми.“
Но тя не го направи. Последното прикрепи между лопатките на гърба му. След това започна да настройва някакво елекронно устройство в шкафа. Той я заразглежда подробно, забеляза движенията на свободните гърди и месестите й бутове под тънката дрешка, с която беше облечена, и се зачуди колко ли време ще отнеме тази демонстрация. Нощта беше предвидена за други занимания и той беше готов да пристъпят към тях. Беше свикнал търпеливо да преследва целта си, но нямаше намерение да си губи времето с подобни нелепости.
А донякъде го притесняваха и електродите и биоусилвателите. Освен ако не беше загубил способността си да преценява хората, тази жена беше безобидна — невинна глупачка със странен вкус и разюздани наклонности. Но ако не беше така? Ако всъщност беше служителка на контрашпионажа на „Самурай“ и беше успяла да го заблуди с помощта на необузданите си, енергични бедра и ухаещите си на мускус слабини, за да взриви мозъка му тук тази вечер?
„Параноя — каза си Енрон. — Идиотщини.“
— Вече всичко е наред. Можем да започнем. Коя първо?
— Коя какво? — попита той.
— Скулптура.
— Тази в дъното — каза той напосоки. — „Ad Astra per Aspera“.
— Добър избор за начало — изкоментира тя. — Ще броя до три. След това тръгни към нея. Едно… две…
Отначало не виждаше нищо друго освен самата скулптура, недодялана и отблъскваща конструкция от дървени подпори, подредени под всевъзможни ъгли, и нещо като метална арматура във вътрешността. Но след това нещо отвътре започна да проблясва и в следващия миг той усети, че в него се разпалва ясно доловимо психогенно поле: пулсиране в тила, друго в корема и странно усещане за загуба на ориентация. Сякаш стъпалата му се отлепиха от земята и щеше да полети нагоре и навън, през вратата, която водеше към централната част на къщата, нагоре през тавана, в горещата и задушна нощ…
Така, това беше „Ad Astra per Aspera“, нали така? Вероятно трябваше да изживее въображаем полет до звездите. Нагоре в откритото пространство към далечните галактики.
Но всичко, което Енрон изпита, беше само началното усещане за издигане. Не тръгна наникъде и не почувства нищо освен странно безпокойство. Сякаш нещо му пречеше да продължи нататък, преди да разруши някаква вътрешна преграда.
— Добре — обади се Йоланда и усещането изчезна. — Какво си помисли?
Както винаги, беше готов с отговора.
— Страхотно, наистина страхотно. Не бях достатъчно подготвен за толкова силно изживяване. Усетих, че…
— Не! Не ми казвай! Нека си остане лично за теб — това е твоето лично усещане за произведението. С всеки е различно. Не бих искала да те карам да изразиш с думи неизразимото. Това би разрушило усещането ти, не мислиш ли?
— Действително.
— Ще опиташ ли с „Кулата на Сърцето“?
— Моля те.
Тя опипа един от електродите, сякаш за да ги нагласи на по-ниска степен, и отново отиде до шкафа.
„Кулата на Сърцето“ беше прекалено широка и тумбеста, за да прилича на кула. Вътрешността й излъчваше по-плътен блясък от другата — по-скоро синьовиолетов, отколкото златисторозов. Докато приближаваше, не усети почти нищо, но след това изпита подобно неразположение, както при първата. Усещането наистина много напомняше предишното. Мина му през ума, че всичко това са глупости, слаб електрически ток, от който получаваш леки спазми и неразположение, но си мислиш, че си изпитал разтърсващо естетическо вълнение, което…
Внезапно, без каквото и да е предизвестие, се усети като пред оргазъм.
Изпита огромно притеснение. Не само че искаше да отложи оргазма за по-късно тази вечер, но и самата възможност да изгуби контрол над себе си и да оплеска дрехите си като хлапак, го вбеси. Опита да се овладее. Излъчванията на втората скулптура бяха далеч по-мощни от тези на първата и му се наложи да напрегне всички сили. Усети как лицето му пламва от срам и ярост, а ерекцията му беше толкова силна, че изпита болка. Не смееше да погледне надолу, за да провери дали се вижда. Продължи да полага усилия. Сигурно поне трийсет години не беше водил подобна битка да не се изпусне: от времето на пламенната младост. В съзнанието му потрепваха единствено пищните форми на Йоланда Бермудез — огромните й полюшващи се гърди, горещото й, хлъзгаво и пулсиращо отверстие. Тя го поглъщаше целия, отнасяйки го върху вълните на екстаза. „Мисли за всичко друго — заповяда си непреклонно той. — Мисли за Мъртво море, за острия метален вкус на водата му, за плътния лигав слой върху кожата ти, когато се измъкваш от нея. Мисли за джамията на Омар и блестящото й под обедното слънце златно кубе. Мисли за отвратителните парникови газове, обсебили в прегръдката си въртящия се земен глобус. Мисли за вчерашните котировки на стоковата борса… за пастата за зъби… за портокалите… за Сикстинската капела… за камилите на пазара в Биршиба… за цвъртящите върху скарите агнешки кебапи… за кораловите рифове в Ейлат… за… за… за…“