В същия момент напрежението стихна. Бушуването на кръвта му поотшумя. Ерекцията му спадна. Енрон пое дъх и се опита да се овладее.
В стаята цареше мир и спокойствие. Положи усилия, за да вдигне поглед към нея. Тя се усмихваше крадешком — може би знаеше? Беше ли наясно какво е преживял току-що? Кой знае. Всъщност би трябвало да познава въздействието на своето произведение. Но от друга страна, всеки реагираше по свой начин. Напълно субективна форма на изкуство.
Реши да не се разкрива. Беше му казала, че това си е негова лична работа.
— Необикновено — сподели той. — Незабравимо.
Дрезгавият му, глух глас го изненада.
— Радвам се, че ти хареса. Ще опитаме ли с „Агамемнон“? — попита весело тя.
— Може би след малко. Бих искал… да се насладя на току-що преживяното. Да го осмисля, така да се каже.
Енрон усети, че се е изпотил, сякаш бе пробягал десет километра.
— Нали нямаш нищо против? — добави той. — Да изчакаме за третата?
— Понякога е прекалено силно — съгласи се тя.
— Дали има нещо за пиене?…
— Да. Разбира се. Ама че съм глупачка — домъкнах те направо тук, без да ти предложа питие!
Тя свали електродите от него и извади бутилка вино. Бяло вино, топло и сладко. Американци! Нищо не разбират! Енрон любезно я попита дали случайно няма червено и тя намери, но то беше още по-гадно, с неприятен дъх и явно беше пълно с всевъзможни химикали и отвратителни инсектициди. Излязоха от ателието, настаниха се на нещо като диван пред дълъг, нисък прозорец в една от предните стаи и се загледаха в залеза, чиято разкошна фотохимическа окраска напомняше изумителен с апокалиптичността си вагнериански сюжет: огромни парцаливи ивици в пурпурни, златисти, зелени, виолетови и тюркоазени цветове водеха неистова битка в небето над Сан Франциско. От време на време Йоланда въздъхваше дълбоко и разтърсваше рамене в израз на естетическа наслада. О, да, каква красота — самата божествена вис в ослепителните багри на божествените индустриални мръсотии.
„След малко ще излезем да вечеряме — мислеше си Енрон, — там ще я поразпитам за каквото ми трябва, след това ще се върнем и ще я имам направо на пода на тази стая, върху този дебел персийски килим, след което ще се прибера в хотела и никога повече няма да я видя, и никога повече няма да й разреша да поставя електродите си върху мен, нито тази нощ, нито друга.“
Но първо разследването. Каква тема да подхване, за да заговорят за онова, което го интересуваше най-много? Необходим е някакъв маньовър. Може би тази романтична небесна гледка…
Оказа се, че може да пристъпи към събирането на необходимите сведения много по-скоро, отколкото беше предполагал. Тя сама му предложи такава възможност още докато наблюдаваха залеза.
— Онази вечер в ресторанта Изабел каза, че си шпионин. Помниш ли?
Енрон се изкиска.
— Разбира се. Каза, че съм шпионин на „Киоцера — Мерк“.
— Така ли е?
— Толкова си директна. Типично по американски.
— Просто си мислех. Никога не съм спала с шпионин, поне доколкото ми е известно. Освен ако ти си. Би ми било интересно да знам.
— Естествено, че съм. Всички израелци са шпиони. Общоизвестен факт.
Йоланда се засмя и доля в чашите от гадното вино.
— Не, не се смей. Истина е. Толкова дълго сме живели под заплахата на всевъзможни опасности, заобиколени от всички страни с врагове, и то само на един хвърлей разстояние: как да не станем бдителни? Да, ние сме нация от шпиони. Където и да отидем, оглеждаме се, дебнем, надничаме под покривките. Но шпионин на „Киоцера — Мерк“? Не. За нищо на света. Аз служа на своята родина. Това е въпрос на патриотизъм, а не на алчност, разбираш ли?