Карпинтър беше сигурен, че във Фриско всички се молят, наклякали по улиците, късметът най-после да ги споходи. Представяше си потъналия в прах очарователен град с надвисналото над него горещо като супа небе, пълно с причудливо оцветени парникови газове, изтръпнал в очакване на освежителен дъжд, който не падаше почти никога. По тихоокеанското крайбрежие не беше валяло вече цели единайсет месеца. По всяка вероятност наоколо гъмжеше от траулери — от Сиатъл, от Сан Диего, от Ел Ей. Според Наката най-много кораби имаше от Лос Анджелис.
— Кажи на другите — обади се Карпинтър. — Айсбергът е близо, на юг-югозапад. Ако утре го засечем, след една седмица сме в Сан франциско.
— Стига да не се стопи. В тази шибана жега.
— Щом не се е стопил до тук, няма да се стопи и до Фриско. Размърдай се, човече. Няма да разрешим на онези от Ел Ей да ни го отмъкнат под носа.
Следобед вече можеха да го видят, първо от птичи поглед чрез изображението на метеорологичния спътник на „Самурай“, а по-късно влязоха в обсега на една навигационна станция, разположена върху водата. Напомняше носещ се по вълните замък, величествен и невъзмутим, целият в розови кулички, виолетовосини назъбени стени и синкави островърхи кубета. Беше от типа „сух док“, с две издигнати страни и падина между тях, дълъг около двеста метра и стърчеше високо над водата. Завеси парообразна мъгла забулваха ръбовете му и корабното „ухо“ долавяше съскането от топенето на свличащите се във водата ледени късове. Имаше кристална структура, която представляваше плътно сгъстен сняг и при топенето свистеше.
Карпинтър го гледаше изумен. Беше по-голям от всичко, което беше видял по време на тренировъчния курс. Милиони години беше извисявал снага в пазвите на Южния полюс, без изобщо да подозира, че един ден ще доплува до Хавайските острови. Огромните климатични катаклизми бяха променили много неща, в това число и антарктическите ледници.
— Господи! — промълви Хичкок. — Ще се справим ли?
— Спокойно — обади се Наката. Изглежда, нищо не беше в състояние да развълнува дребния енергичен механик. — Ще ни трябват и четирите куки, но какво от това? Имаме ги на разположение.
Което беше самата истина. „Тонопа Мару“ разполагаше с предостатъчно куки. А Карпинтър имаше доверие в способностите на Наката.
— Чу ли? — обърна се той към Хичкок. — Ще го докопаме.
Намираха се точно в центъра на зоната със студена вода. Океанът наоколо беше син, което беше знак за наличие на топла вода. Западно от тях обаче, където се намираше айсбергът, водата беше маслиненозелена от виреещите в нея студенолюбиви микроорганизми. Демаркационната линия се виждаше с просто око. Това беше една от чудатостите, породени от климатичните промени: почти целият свят се пържеше като в пъкъла, но се беше появило това студено течение, което тръгваше от Антарктика и стигаше до центъра на Тихия океан, влачейки със себе си айсберги към тропиците.
Карпинтър беше започнал да чертае триъгълници, за да разбере дали ще могат да проврат айсберга под Голдън Гейт Бридж, когато Ренет изникна до лакътя му и изтърси:
— Кораб, капитане.
— Какво каза?
Беше я чул прекрасно.
Кораб? Карпинтър я погледна втренчено и в мозъка му проблесна: „Лос Анджелис? Сан Диего? Сиатъл?“, след което се запита дали няма да му се наложи да води битка за своя айсберг. Знаеше, че се случва понякога. Това беше свободна територия, или по-точно зона без правила, в която старомодното пиратство предявяваше все по-категорично правата си.
— Кораб — процеди Ренет през ъгъла на устата си, сякаш му правеше услуга, че въобще му съобщава нещо. — Точно от другата страна на айсберга. Каски току-що улови съобщение. Нещо като сигнал за помощ.
И му подаде тясна ивица жълта радиолента с няколко реда четлив термопечат. Карпинтър зачете на глас:
МОЖЕТЕ ЛИ ДА ПОМОГНЕТЕ — БЕДА НА КОРАБА — ВЪПРОС НА ЖИВОТ И СМЪРТ — СПЕШНО ЕЛАТЕ — ВЪЗМОЖНО ПО-СКОРО
— Какво е това, по дяволите! — извика Карпинтър. — „Каламари Мару“? Кораб или риба?