На Карпинтър не му се понрави гледката на сгушения в пазвите на неговия айсберг чужд кораб. Все пак той не разполагаше с куки и имаше съвсем друго предназначение, така че не заплашваше претенциите му по отношение на айсберга.
Той подаде заповед от контролния пункт към Наката, който се намираше в ниската предна част на кораба.
— Пускай куките! — викна Карпинтър. — По-бързо! По-бързо!
Наката помаха, че е разбрал, и постави ръце върху командния пункт. Миг по-късно се чу протяжният стон на отварящ се люк и грохотът на кардановите съединения. Огромните механизми в утробата на кораба се бяха размърдали, за да заемат позиции. Величественият айсберг не помръдваше върху спокойната повърхност на океана.
Все едно че бяха излезли на дълбоководен риболов: проблемът се състоеше не в хващането на звяра, а в това, как да го надхитриш след това.
Целият кораб се разтресе, когато първата кука се устреми нагоре. Страховитото, извито като нокът съоръжение се понесе над главите им, изпълвайки половината небе с черния си силует, изрязан на фона на блестящия въздух. Наката натисна отново бутоните и достигнала най-високата си точка, куката се спусна стремглаво към ледения масив.
Улучи, заби се и се задържа. Айсбергът отскочи, трепна и се заклати. Цял водопад от омекнал лед се свлече от горните му ръбове. Когато ударната вълна проникна до скритата под водата част, огромното туловище се приведе напред малко повече, отколкото Карпинтър беше очаквал, издаде заплашителен всмукващ звук от триенето си с водата, а когато се надигна обратно, от повърхността на океана избликна разпенен двайсетинаметров гейзер.
На онези нещастници от „Каламари Мару“ ледената баня сигурно нямаше да се хареса. Но те сами си бяха избрали къде да пуснат котва, нали така? Да не би да очакваха да ги поръси летен дъждец?
На носа Наката протегна ръка към айсберга с навирен среден пръст: „Гепих ли те!“
От ледената планина полъхна мразовит вятър. Все едно диханието на огромен ранен звяр, стаило в себе си мирис на древност и вкаменелости.
Продължиха покрай хълбока на айсберга.
— Втора кука! — нареди Карпинтър.
Исполинът отново се беше укротил. Явно подводната му част беше много по-проядена, отколкото бяха предполагали, но щяха да се справят. Изправен в наблюдателната кула в кърмовата част, Карпинтър очакваше взрива на задоволство и облекчение, съпътстващи обикновено един успешен улов, но не последва нищо такова. Изпитваше само напрегнато нетърпение по-бързо да забият четирите куки и да се помъкнат към Голдън Гейт.
Втората кука се метна нагоре, изви се, връхлетя, нанесе удар и захапа.
Айсбергът за втори път разпени водата и океанът за втори път подскочи и се затресе. Карпинтър мерна за миг другото корабче да се носи като коркова тапа и му мина светкавичната мисъл, дали леденият език, който онези си бяха избрали за уютен пристан, няма да се откърти и да ги потопи. Далеч по-умно биха постъпили, ако бяха пуснали котва другаде. Да вървят по дяволите. Беше ги предупредил.
С третата кука мина по-лесно.
Остана още една.
— Четвъртата! — викна Карпинтър.
Прихващането на айсберг с четири куки не беше малък проблем. Съществуваше вероятност за оплитане на кабелите, което би създало купища неприятности. Но Наката си знаеше работата. Последният граблив клюн излетя във въздуха, изплющявайки под остър ъгъл, за да достигне далечния край от другата страна на възвишението, и чудовищният леден остров най-после беше обуздан и привързан. Оставаше само да го поръсят със стъклен прах, да го увият с пластмасов пояс по протежение на ватерлинията, за да се забави ерозията от вълните, и да потеглят на буксир към Сан Франциско.
„Всичко е наред“ — помисли си Карпинтър.
Вече можеше да отдели малко време за проклетия риболовен кораб и неговите проблеми.
„Доктор Ван Влиет на трета линия, доктор Роудс“ — оповести информаторът.
Девет без петнайсет сутринта. За Ван Влиет никога не беше рано, за да започне да тормози и да досажда. Но за Роудс беше прекалено рано, за да посегне към първата чашка.
— По-късно — каза той. — В момента не искам да отговарям на никакви обаждания.
Беше пристигнал в офиса малко след осем, което беше твърде ранен час за него. В края на вчерашния работен ден бюрото му беше затрупано с недовършени задачи, а и двете виртуални линия също бяха претъпкани. На всичко отгоре информацията не беше преставала да се трупа през цялата нощ и както обикновено, всички настояваха за спешен и неотложен отговор още тази сутрин. А и времето беше все по-отвратително: изпепеляващата жега, далеч дори над обичайно високите норми, както и опустошителните източни ветрове, които вече цяла седмица заплашваха да предизвикат унищожителни пожари по пресъхналите тревисти хребети на Оукланд и Бъркли. Ветровете мъкнеха със себе си облаци отровни изпарения от ниските равнинни области със застоял въздух и бяха достатъчно мощни, за да изпокъртят мазилката по фасадите на каменните сгради.