— Моля те, Ник — отправя му змийски поглед тя. — Не виждаш ли, че се мъча да се съсредоточа?
— Съжалявам. Мислех, че си почиваш.
— Аз — да. Но мозъкът ми — не.
— Съжалявам — повтаря той. — Не знаех.
Усмихва се. Свива добронамерено рамене. Опитва се да заглади нещата. Струва му се, че половината от времето му минава в опити да заглади нещата след поредното недоразумение, чийто повод изобщо не му е ясен.
Вместо да се върне в стаята си, тя не помръдва от умивалника с чаша вода в ръка, без да отпива от нея, сякаш иска да измери тежестта на водата в нея.
След малко отронва унило и измъчено:
— Да, има усложнения. Почвам да си мисля, че момичето е склонно към самоубийство.
Значи все пак иска да обсъдят случая. Или просто мисли на глас.
— Кой? — пита деликатно Роудс.
— Анжела! Ан-же-ла! Никога ли не чуваш какво ти казват?
— О — отвръща той. — Вярно. Анжела.
Мислеше, че става дума за някоя си Ема Луис. Понякога Изабел е изумително непоследователна.
Напъва се да си спомни малкото, което знае за Анжела. Шестнайсет-седемнайсетгодишна, живее някъде в северната част на Бъркли, бащата е университетски професор по история или нещо такова. На лечение при Изабел за — какво беше? Депресия? Потиснатост? Не, предполага Роудс: момичето страда от „парников синдром“. Сега е на мода. Тотална екологична параноя. Един господ знае защо се разпространява едва сега: звучи му като от края на двайсети век. Но, изглежда, всички деца го прекарват. Изпитваш не само усещането, че небето е стегнало планетата като в менгеме, но и че реалните стени те притискат от всички страни, че таванът се спуска отгоре ти, че всеки момент ще се задушиш.
— Самоубийство? Наистина ли? — запитва Роудс.
— Страхувам се, че да. Когато днес дойде, беше си поставила две дихателни маски.
— Две?
— Убедена е, че една не е достатъчна. Че въздухът е абсолютно отровен, че ако поеме по-дълбоко дъх, дробовете й ще станат на каша. Искаше да й предпиша двойна доза серум. Когато й казах, че въобще нямам право да давам рецепти, изпадна в истерия.
— Това е по-скоро обратното на склонността към самоубийство — отбеляза кротко Роудс. — Свръхзагриженост за самосъхранение — да, но защо това да означава…
— Не можеш да разбереш. Никога нищичко не можеш да разбереш, нали знаеш?
— Изабел…
— Смята, че всякакви предпазни мерки са безсмислени. Смята, че е обречена, Ник. Че сме на прага на окончателен и апокалиптичен екологичен срив, че те са последното човешко поколение и че някаква гигантска, отвратителна екокатастрофа ще ни връхлети и ще ни унищожи до един по възможно най-ужасния начин. Преизпълнена е с гняв.
— И предполагам, че има право. Макар да мисля, че избързва със стотина години. И все пак… самоубийство…
— Крайното ожесточение. Храчка в лицето на света. Отказ от живота в израз на протест.
— Наистина ли мислиш, че ще го направи?
— Не знам. Но е твърде вероятно.
Напрегнатото й лице променя израза си: съмнение, страх, несигурност. Необичайно за нея. Конвулсивно подръпва косата си и я навива на масурчета. Започва да крачи из стаята.
— Главното, което ме безпокои, е, че случаят може да надскочи професионалната ми компетентност. Аз съм терапевт, а не психиатър. Чудя се дали да не я прехвърля на колега.
Тя просто мисли на глас. Вече е убеден в това. Все пак може би очаква някакъв знак от негова страна, че я слуша.
— Щом смяташ, че съществува и най-малка опасност…
Сега гласът й е по-мек. Гласът на терапевта:
— Но това ще бъде предателство от моя страна. Анжела и аз сме сключили споразумение. Аз съм длъжна да я насочвам. Тя ми се доверява. Аз съм единственото човешко същество, на което тя се доверява. — И гласът й отново се втвърдява. Мигновена промяна: чиста стомана. Гневният поглед. Сменя настроенията си със скоростта на светлината. — Защо изобщо ти разказвам всичко това? Изобщо не си в състояние да проникнеш в дълбочината на нейните безпокойства. Не разбираш ли, че да я изпратя на консултация при друг, да я предам на някакъв непознат в този деликатен момент…
— Но ако се боиш, че ще се самоубие все пак…
Кротките му думи само доливат масло в огъня. Изабел пламва:
— Виж какво, Ник, аз трябва да взема решение! Това са сложни взаимоотношения, които изобщо не те засягат, които си неспособен да проумееш с ограниченте си възможности да си изясниш деликатната междуличностна връзка между едно разстроено момиче и единственото човешко същество на земята, което полага истински грижи за него, така че изобщо не е твоя работа да пробутваш шибаното си некомпетентно мнение за…