Вече беше накарал Ван Влиет да чака достатъчно дълго. Повдигаше му се от него. Искането за увеличаване на бюджета на хемоглобиновата му програма беше изпратено в Ню Токио преди четири дни и по всяка вероятност щяха да го одобрят без каквито и да е проблеми благодарение на препоръките на Роудс.
До тогава Ван Влиет трябваше да изчака търпеливо. Но младокът явно не беше в състояние да чака търпеливо. По два-три пъти на ден тормозеше Роудс, за да му съобщи за някаква новост в теоретичните разработки. Но точно в този момент Роудс не изпитваше особено желание да се занимава с него, особено след изминалата нощ и в този ранен сутрешен час.
Продължи да убива времето си, ровейки из виртуалната информация и купищата натрупани в безпорядък хартии върху бюрото, подписа няколко без дори да ги прочете, други изхвърли без резолюции, действайки механично и без особено да се замисля. Постепенно започна да изпитва някакво душевно облекчение.
Две-три питиета му помогнаха да превъзмогне окончателно кризата. От първото усети странен метален вкус в устата си. Помисли си, че е от огромното количество водораслова помия, която изпи при Изабел снощи и която вероятно беше развалила вкусовите му възприятия. От второто се почувства по-добре. А при третото нямаше никакви проблеми.
Най-после, достатъчно ободрен и преценил, че повече не бива да отлага срещата си с младия мъж, Роудс натисна бутона и каза:
— Вече мога да разговарям с доктор Ван Влиет.
— Това означава ли, че вече мога да ви свържа, доктор Роудс?
— Предполагам. Някой търсил ли ме е?
— Има едно обаждане — отвърна андроидът.
Изабел! Съжалява заради снощната бъркотия!
Не. Не беше Изабел.
— Някой си господин Накамура — добави андроидът.
— Кой?
— Господин Накамура, от асоциацията за недвижими имоти „Ийст Бей“. Във връзка с къщата в Уолнът Крийк, която искате да закупите.
Роудс не познаваше никакъв Накамура. Нито възнамеряваше да купува къща в Уолнът Крийк или където и да е другаде.
— Сигурно е сбъркал номера. Вероятно търси друг Никълъс Роудс.
— Предположи, че така ще си помислите. Каза да ви предам, че не е грешка и че веднага ще схванете условията на офертата, които ще ви допаднат извънредно много, стига да му се обадите.
Накамура?
Уолнът Крийк?
Нищо не можеше да проумее. Но сега нямаше време да се занимава с това. Ван Влиет отново се обаждаше.
Искаше незабавно да му покаже някакви нови чертежи.
Голяма изненада, че Ван Влиет щеше да струпа поредната купчина чертежи върху бюрото му.
— На какво са тези чертежи? — въздъхна Роудс.
— Някои нови обобщения относно проектираните водородноцианидни нива в атмосферата и как възнамеряваме да се справим с произтичащите от това усложнения.
— Направо съм задръстен с работа, Ван. Не може ли да почака малко?
— Но проблемът е невероятно интригуващ.
— Нима да дишаш водороден цианид ти се струва интригуващо? — Възкликна Роудс. — Да, може и така да се окаже. Но няма да е за дълго.
— Не това имах предвид, Ник — настоя Ван Влиет. След изпращането на официалното искане за увеличаване на бюджета в Ню Токио неочаквано беше започнал да го нарича „Ник“, което не му се нравеше особено. — Разбираш ли, Ник, изведохме някои страхотни уравнения, които доказват вероятността за образуване на аминокиселини в океана. Нови аминокиселини! Ако ми дадеш само пет минутки да ти покажа за какво става дума…
— Добре — съгласи се Роудс. — Пет минути.
Ван Влиет отне петнайсет. Но вината за това беше най-вече на Роудс: стана му интересно. Изчисленията, изглежда, доказваха, че очертаващата се химическа конфигурация на океана би могла да възпроизведе в известна или непредвидимо висока степен някои аспекти на първичното му състояние, наподобяващо гъста, питателна супа. След стотиците години безотговорно тровене на цялата биосфера с всевъзможни смъртоносни боклуци човечеството явно беше на път да си погоди поредния невероятен номер, обърнат този път с лице към живота вместо към смъртта: някаква неподозирана биогенеза, протичаща успоредно с предвидимите самоунищожителни процеси, която би могла да репродуцира първичните химически енергии, довели до появата на първите прояви на живот върху Земята в този миш-маш от пурини, аденилати и аминокиселини, образували след безброй химически реакции сложни полимери, от които би могло да произлезе…
Почти всичко.
В дълбините на океана на двайсет и четвъртото столетие протичаха изумителни генетични процеси.
— Разбираш ли? — извика Ван Влиет. — Възможна е появата на нови форми на живот, Ник! Сътворението започва отново!