— Това тук е истинска кланица — отбеляза Карпинтър.
— Произвеждаме не само месо — малко рязко каза Ковалчик. — Естествено, че уловената сепия е ценна храна, но освен това ние отделяме нервните влакна, аксоните, които имат широко приложение в биосензорните технологии. Техните влакна са стотици пъти по-дебели от нашите и са най-едрата нервна тъкан на света, най-мощната животинска сигнална система. Аксоните на сепията са като едноклетъчни компютри. Сигурно не знаете, че на вашия кораб има хиляди процесори, които използват нервни влакна на сепия. Последвайте ме, моля. Насам.
Спуснаха се по тясна стълба. Карпинтър чу глухи удари по стената. Една от преградите беше огъната и изподраскана. Лампите мъждукаха едва-едва и инсталацията бучеше зловещо. Усети миризма на някакви химикали, която имаше неприятен сладникав привкус на изгоряло и се процеждаше през тежката смрад на сепия, както писъкът на пиколо през бумтежа на тъпани. Ренет го погледна намръщено. Този кораб беше пълна бъркотия.
— Това е капитанската каюта — бутна една врата Ковалчик, която едва се крепеше на пантите си. — Първо ще пийнем, нали?
Размерите на каютата смаяха Карпинтър, след като беше прекарал толкова седмици в тясната си дупка на „Тонопа Мару“. Изглеждаше голяма колкото гимнастически салон. Имаше маса, бюро, библиотека, удобно легло, санитарно помещение и дори монитор за развлечения. Всичко беше подредено така, че оставаше много свободно пространство. Ковалчик извади от един шкаф плоско шише с перуанска ракия. Карпинтър кимна и тя напълни три чаши до горе. Отпиха безмълвно.
Вонята на риба тук не се усещаше толкова силно или наистина беше започнал да свиква. Но въздухът беше спарен и тежък независимо от просторността на помещението — сякаш гъста каша, която се дишаше с усилие. „Нещо не е наред и с вентилацията“ — помисли си Карпинтър.
— Виждате в какво положение сме — обади се Ковалчик.
— Да, положението ви наистина не е розово.
— Не сте видели още и половината. Трябва да ви покажа командния пункт. Хайде, изпийте си питието и ще ви заведа.
— Питието ще почака — каза Карпинтър. — Няма ли да ми кажете какво, по дяволите, се е случило на този кораб?
— Първо елате да ви покажа командния пункт.
Командният пункт се намираше под капитанската каюта. Всичко беше изпотрошено.
Липсваха единствено следи от пожар. Навсякъде личаха белези от лазерно оръжие и зееха пробойни. От компютърните шкафове висяха лъскави кабели като изпокъсани гердани и разпилени вътрешности. Тук беше бушувала някаква ужасяваща битка, чудовищна гражданска война беше поразила най-деликатните местенца на корабния мозъчен център.
— Всичко е унищожено — обади се Ковалчик. — Не работи нищо освен програмите за преработка на рибата. При това работят великолепно, както видяхте — и мрежите, и устройството за примамване, и ножовете, и всичко останало. Всичко друго е повредено. Синтезаторът за вода, вентилаторите, навигационната система и много други неща. Правим ремонти, но всичко става много бавно.
— Мога да си представя. Устроили сте си някакъв адски купон тук, а?
— Имаше голяма битка. По целия кораб, във всяка каюта. Наложи се да поставим капитан Колберг под арест, но той и няколко офицери оказаха съпротива.
Карпинтър примигна и едва не се задави.
— Какво искате да кажете, по дяволите? Че тук е имало метеж?
Думата изсвистя между двамата като размахан меч.
След което Ковалчик продължи със същия равен глас:
— Когато излязохме в открито море, капитанът започна да се държи като невменяем. Вероятно под въздействието на горещината, слънцето, а и въздуха. Започна да изисква невъзможни неща. Не искаше да изслуша никого. Принудихме се да му отнемем командването заради безопасността на екипажа. Организирахме събрание и го поставихме под арест.