Погледна към Ренет, която от известно време се намираше сякаш в някакво друго измерение. Сега отново беше тук. Наблюдаваше Карпинтър с хладно любопитство, като че ли се опитваше да проникне в мислите му. Изразът й беше предизвикателен и агресивен. Искаше да разбере как възнамерява да се справи със ситуацията.
Същото искаше и той.
— Ще ми отговорите ли до довечера? — попита Ковалчик.
— Ще бъде първото ми задължение утре сутринта — отвърна Карпинтър. — До довечера няма да успея.
— Ще чакам да се обадите.
— Да. Ще се обадя.
И се обърна към Ренет:
— Хайде. Да се връщаме на кораба.
Фаркас харесваше хотела, в който му беше наел стая злощастният Хуанито, и прекарваше дните си в приятно безделие и лентяйство. Приятно разположен на външния край на Спица В, град Каджамарка беше спокойно и очарователно местенце, отдалечено от трескавото оживление на централните зони. Фаркас излизаше рано сутрин, изминаваше един и същи маршрут до едно кафене в горния край на града, където закусваше, а на връщане обядваше в друго. Вечеряше в някой от близките ресторанти, но винаги на различно място.
Всички наоколо бързо свикнаха с външния му вид. И собствениците на кафенетата, и келнерите андроиди. Неговата необичайност скоро престана да ги смущава. Достатъчни бяха два-три дни. Сега за тях той беше просто един от редовните клиенти, който само по една случайност беше лишен от очи. А и даваше добри бакшиши. Какви ли не се срещаха тук. Но всеки се съобразяваше и не проявяваше излишно любопитство към чудатостите на околните. Основното правило беше спазване на дискретността. Дискретност и услужливост. Негласният обществен договор — стилът на Валпарайсо Нуево. „Добро утро, господин Фаркас. Радвам се, че ви виждам отново, господин Фаркас. Надявам се, че спахте добре, господин Фаркас. Чаша кафе, господин Фаркас?“
Този сценарий му допадаше, както и огромното небе, изумителният танц на звездите и грандиозните гледки на Земята и на Луната. За него Земята представляваше масивна, спираловидноизвита пурпурна кутия с тежко провиснали зелени пискюли, а Луната беше изящно, ефирно вдлъбнато кълбо, пълно с грапави оранжеви намотки, наблъскани във вътрешността му като малки пружини. Понякога слънчевите лъчи озаряваха някой от съседните L–5 светове под такъв ъгъл, че от повърхността му избухваше великолепен светлинен гейзер, едновременно отразен и пречупен, и пронизващ черното пространство като каскада от милиони блещукащи брилянти. Гледката беше наистина впечатляваща. Отдавна не беше се наслаждавал на толкова приятна ваканция.
Разбира се, от него се очакваше не само да почива, но и да си върши работата. Но едва ли би могъл да залепи обява на градското табло, че моли за информация относно някакъв предполагаем преврат. Можеше единствено да обикаля тихомълком наоколо, да се ослушва, да наблюдава и да следи за всякакви възможни знаци покрай себе си. Постепенно би могъл да направи необходимите връзки между наглед случайни събития и да открие онова, което компанията очакваше от него. А можеше и нищо да не открие. Това не зависеше от доброто му желание.
На четвъртия ден, докато обядваше на своето обичайно място — един ресторант градина, пред чиито обрасли с бръшлян стени величествено се възправяха три бюста на Върховния, — Фаркас усети, че е център на някакъв разговор, който се провеждаше на една от крайните маси. Някакъв човек, който приличаше на алена конструкция от зигзази и спирали с голямо, блестящо овално петно в центъра — яркосиньо и съвършено гладко, каквато беше представата му за око, — обсъждаше нещо по негов адрес с главния келнер.
И двамата гледаха към него. По жестовете им не му беше трудно да отгатне, че зигзагообразният овал настояваше за нещо, а главният келнер се противеше. Последва обичайният бакшиш, Фаркас предположи, че приятният му усамотен обяд скоро ще бъде прекъснат.
След миг си спомни кой е зигзагообразният: агент на име Клюдж, един от онези, дето постоянно висяха на космодрума и предлагаха услугите си на новопристигналите на Валпарайсо Нуево. Хуанито му го беше посочил като негов конкурент, Фаркас си спомни, че беше усетил възхищение в думите му.
Главният келнер — три блестящи бели пръта, обвити от плътна черна лента — се приближи към него. Зае раболепна поза. И се изкашля:
— Моля да бъда извинен, че нарушавам спокойствието ви, господин Фаркас, но един човек би искал да разговаря с вас и твърди, че е изключително важно…
— Обядвам — каза Фаркас.
— Разбирам, господин Фаркас. Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господин Фаркас.