— Да, спала съм с него. Спала съм с много хора.
— Това ми е ясно. В момента питам за Давидов. Значи сте били любовници, а сега се появяваш с мен, някакъв пътешестващ израелец. Как ще реагира? Ще се ядоса ли?
— Бяхме просто приятели. Когато отивах в Ел Ей, отсядах при него, това е всичко. Ставаше от само себе си.
— И твърдиш, че няма да се ядоса?
— Ни най-малко.
— Добре. Обади му се. Резиденцията „Сан Томас“ в Сантяго. Искай Дъдли Рейнолдс. Кажи му, че си тук с израелски журналист, когото си срещнала в Сан Франциско, и че много бих искал да разговарям с него в най-близко време.
— Да му кажа ли за какво искаш да разговаряте?
— Не. Сам ще се сети. Обади му се.
— Добре — отвърна Йоланда и набра номера.
Металически глас отговори почти моментално:
„Господин Рейнолдс не е в стаята си. Ще оставите ли съобщение?“
— Остави името си и номера на стаята ни — каза Енрон. — Помоли го да се обади, когато се прибере, независимо по кое време.
— А сега? — попита тя, след като приключи.
— Сега се обади на Фаркас и го покани да вечеря с нас.
— Ще трябва да почакаш, докато…
— Има моменти, когато се уморявам да чакам. Изчисленият риск. Трябва да придвижа нещата. Обади се на Фаркас.
Уговориха се да се срещнат в град Каджамарка, в едно кафене близо до периферната зона, недалеч от хотела на Фаркас. Енрон реши, че ще е по-добре срещата да се състои именно там. Предпочиташе Фаркас да се чувства спокоен и в безопасност. „На път сме да установим едно великолепно приятелство, основаващо се на общите ни спомени от Каракас и братската ни връзка с разкошното тяло на Йоланда Бермудез“ — тази фраза изразяваше идеята за сътрудничество. Взаимното доверие. Обмяната на секретна информация, което би било от взаимен интерес. Несъмнено.
Фаркас закъсня порядъчно. Това обезпокои Енрон, но той запази абсолютно самообладание, докато чакаше, и на два пъти си поръча безалкохолни напитки. Йоланда изпи два-три коктейла — някаква непозната за него зеленикавосинкава течност, по всяка вероятност сладка и лепкава. Около половин час след уговореното време безокият най-после влезе важно в кафенето.
Докато наблюдаваше величественото му, почти царствено появяване, Енрон неочаквано се усъмни, че ще му бъде леко да завърже близък и ползотворен контакт с този човек. Беше забравил, или по-скоро не беше се впечатлил особено от властното му излъчване: беше необикновено висок, почти гигант с широки рамене на атлет и непринудена елегантност. Не само ексцентричността му беше омагьосала Йоланда. Фаркас крачеше с изумителна самоувереност между масите, без да направи нито една погрешна стъпка, като същевременно кимаше и махаше свойски с ръка на бармана, на келнерите, на момчето за поръчки и дори на някои от клиентите.
А и наистина беше изумително странен. Докато наблюдаваше с удивление и отвращение вирнатата му куполообразна глава, кацнала като мраморен отломък върху издължения мускулест врат, и грейналото между върха на носа и линията на косата изпъкнало чело, изпита усещането, че го вижда за първи път. Всъщност Фаркас приличаше не на човешко същество, а на някакъв необикновен мутант с чудовищна глава върху човешкото си тяло. Всъщност беше именно това: някакъв невероятен мутант.
„Този път ще трябва да бъда по-внимателен“ — помисли си Енрон.
Но дълбоко в себе си беше сигурен, че ще успее. Винаги беше сигурен. И винаги досега беше успявал.
Фаркас зае празното място между Енрон и Йоланда без никакви проблеми. Усмихна се и кимна на Йоланда с добре премерен жест на интимност и тактичност и без да променя израза си, сърдечно подаде ръка на Енрон. Евреинът направо се възхити. Случилото се между Йоланда и Фаркас беше споделено деликатно, без да му го натрива в носа.
— Съжалявам за закъснението — заговори Фаркас. — Задържаха ме няколко неотложни обаждания тъкмо когато тръгвах. Дълго ли ме чакахте?
— Пет-десет минути — отговори Енрон. — Вече изпихме по едно. Ще се наложи да ни догонвате.
— Правилно — отсече Фаркас.
Вместо да натиска бутоните върху масата, той кимна на келнера, който му поднесе огромна чаша с някакъв тъмен ликьор без никакви други обяснения.
„Обичайното питие“ — помисли си Енрон. Явно го познаваха добре тук.
— Писко — обясни Фаркас. — Перуанска ракия. Мисля, че ще ви допадне. Да поръчам ли и за вас?
И отново кимна на келнера.
— Не съм голям пияч, благодаря — побърза да отговори Енрон.
— Ще изпия едно — съгласи се Йоланда, като се наведе импулсивно към фаркас и му се усмихна ослепително.
Енрон усети, че кипва. Чашата й все още стърчеше пред нея недопита.