— Вероятно често идвате тук — подхвърли той.
— Може да се каже, всеки ден. Доста приятно местенце — спокойно и уютно. Ако не обръщате внимание на статуите и холографиите на Върховния, с които е украсено.
— Свиква се — отвърна Енрон.
— Така е — отпи от ракията си Фаркас. — Пък и старият тиранин може да си го заслужава, не мислите ли? Истинско въплъщение на диктатор на бананова република от деветнайсети век, съумял да обсеби властта над цял един сателит и да се задържи на върха през всичките тези десетилетия. Неговата частна империя, ако, разбира се, е все още жив.
— Какво искате да кажете?
— Никой никога не го вижда. Никой освен най-близките му приближени. Управленските висини на Валпарайсо Нуево са обгърнати в гъсти потайни мъгли. Нищо чудно дон Едуардо да се е споминал преди десетина години и новината да е била потулена. Тук това не би променило абсолютно нищо. Както по времето на Римската империя, когато приближените на императора са продължавали да управляват седмици и дори месеци наред след неговата кончина, без никой да разбере.
Енрон се разсмя, като се опита да придаде максимална искреност на възторга си.
— Хрумването ви наистина е забавно. Но в него има и частица истина, не съм ли прав? Както във всяка добре подредена автокрация висшите придворни контактуват пряко с грубата действителност, а императорът остава извън полезрението.
— И като имате предвид, че няма никакъв проблем дон Едуардо да бъде възкресен по електорен път, ако се наложи да бъде показан на публиката, без да бъде нарушаван покоят му в гробницата.
Енрон се разсмя, но този път малко по-сдържано. Той изгледа фамилиарно Фаркас, опитвайки се да си придаде простодушен израз.
— Все пак кажи ми, Виктор — имаш ли нещо против да те наричам Виктор? — нали не мислиш, че Калаган наистина е умрял?
— Честно казано, нямам представа. Просто разсъждавах на глас. Всъщност подозирам, че по-скоро е все още прекалено жив.
— Странно, че е успял да се задържи толкова дълго, ако наистина е така — продължи Енрон, без да отделя очи от Фаркас. — Мога да допусна, че има доста хора, които ламтят за един такъв доходоносен малък свят, като Валпарайсо Нуево, претъпкан с търсени от сума ти народ бегълци. Истинско чудо е, че дон Едуардо е успял да предотврати евентуален преврат до този момент, още повече…
Енрон внимателно следеше за реакция и не пропусна да я забележи.
Едва забележимо трепване в лявата половина на лицето. Появи се само за миг и изчезна, и Фаркас отново се усмихваше невъзмутимо в знак на учтив интерес. „Много е добър — помисли си Енрон. — Но знае нещо. Положително.“
— Както вече посочих, той е съвършено недостъпен — отговори Фаркас. — Вероятно това е тайната на оцеляването му.
— Несъмнено — съгласи се Енрон и добави предпазливо: — Мислиш ли, че генералисимусът може да бъде свален, ако всичко се планира както трябва?
— Ако всичко се планира както трябва, дяволът може да бутне самия Господ от небесния му трон.
— Да. Но е малко вероятно. Докато дон Едуардо…
— … е смъртен и уязвим — прекъсна го Фаркас. — Да, мисля, че е възможно. И съм сигурен, че има хора, които го замислят.
Аха.
— Съгласен съм — кимна енергично Енрон. — Убеден съм, че е така. Всъщност подочух това-онова. Сравнително достоверни слухове.
— Нима?
Все същият учтив интерес, нищо повече. Но все пак устната му трепна издайнически.
— Да, наистина.
Време беше да свали няколко карти на масата.
— Американци. Мисля, от Калифорния.
Този път реакцията беше отчетлива — още едно потрепване и няколко дълбоки бръчки върху зловещото чело. След което наклони съвсем леко глава към Енрон. Което беше знак, че приема да участва в разговора.
— Интересно — каза накрая. — Знаеш ли, и аз чух нещо такова.
— Настина ли?
— Само слухове, разбира се. Нападение на сателита, организирано от… да, калифорнийци. Сигурен съм, че и аз го чух.
Фаркас сякаш се опитваше да си припомни нещо смътно и неясно, което не му беше направило особено впечатление.
— Значи се шушука.
— Както винаги в такива случаи.
— Мислиш ли, че е възможно някоя от големите компании да стои зад тях? — попита Енрон.
— Зад кое — зад слуховете или зад преврата?
— Зад преврата. Или зад слуховете. А може и зад двете.
Фаркас вдигна рамене. Продължаваше да се държи така, сякаш това беше един напълно отвлечен разговор.
— Нищо не мога да кажа. Трябва да имат сериозен гръб, конспираторите, нали?
— Естествено. Един преврат е сериозна работа.
— Да, нещо, което само някоя от мегакорпорациите би могла да си позволи — съгласи се Фаркас. — Или някоя от богатите страни. Твоята например.