— Какво ще кажете? — промълви Хичкок, застанал на палубата до Карпинтър под водните струи. — Истински шибан дъжд.
— Красиво. Великолепно.
Всъщност не беше така. Дъждът вдигаше облаци мръсотия по улиците на града, които се бяха трупали в продължение на месеци, а може би и на години, мяташе ги високо нагоре, от което дъждовните водопади ставаха още по-мръсносиви. От небето се изливаха реки от боклуци. „Да — помисли си Карпинтър, — това се казва красива гледка.“
От опита си в Метеорологичната служба на „Самурай“ знаеше, че има места по света, където падаха приятни, освежителни и напоителни дъждове, и то ежедневно: например в Източното Средиземноморие или в зърнения пояс на Саскачеван, или в равнините на Сибир. Тук не беше така. Дъжд по Западното крайбрежие беше такава рядкост, че причиняваше много повече неприятности с абсурдната си прекомерност. Валеше толкова нарядко, че беше съвършено недостатъчен, за да осигури сериозни водни запаси, а само разбърникваше натрупания по улиците и пътищата химически боклук и ги превръщаше в непроходими пързалки, изравяше страховити урви по изсъхналите и обезлистени хълмове източно от залива и разпенваше мръсотията по градските улици, без да ги почисти.
Майната му. Беше се прибрал благополучно заедно със своя товар. Това беше едно успешно пътуване, като се остави настрана малката неприятност с риболовния кораб. Карпинтър се опитваше да не мисли за това.
Скри се на сушина под кабината на кърмата. Каски работеше нещо върху контролното табло.
— Свържи ме с представителството на „Самурай“ в пристанището на Оукланд. Трябва да разбера на кой кей да замъкна това чудо. Прехвърли разговора в каютата ми.
— Да, сър. Веднага, сър!
— Сър? — изненада се Карпинтър.
До този момент никой не беше се обръщал към него по този начин и имаше нещо неестествено и дори нагло в начина, по който го беше направила Каски. Но дребната пъргава свързочничка моментално се беше втурнала към кабинката си, за да го свърже с пристанището.
Спусна се към каютата си. Върху закрепения на стената миниатюрен монитор вече го очакваше операторът на пристанището.
— Тук е капитан Карпинтър. Докладвам за благополучното пристигане на „Тонопа Мару“ с айсберг с обем над хиляда и седемстотин килотона. Очаквам инструкции за влизане в пристанището.
Пристанищният оператор му съобщи номера на кея, където трябваше да откара айсберга.
— Наредено е да се явите на доклад в административен отдел четиринайсет незабавно след прехвърляне на командването на персонала на кея, капитане — добави андроидът.
— Прехвърляне на командването?
— Точно така. Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие незабавно се явете в административен отдел четиринайсет за предварителен разпит 442.
— Не разбирам.
— Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие…
— Това вече го чух. Каза „442“?
— Точно така. Ще бъдете подложен на 442, капитане.
Карпинтър гледаше като сащисан. Какво, по дяволите, означаваше „442“? Но вместо да му даде ясен отговор, андроидът щеше да повтаря едно и също. След миг колебание той изключи приемника и се качи горе.
— Хичкок?
Абаносовото лице на навигатора надникна от кабината.
— Викате ли ме, сър?
Отново „сър“. Нещо действително не беше наред.
— Хичкок, какво е това „442“?
Изразът върху лицето на Хичкок беше невъзмутим, почти самодоволен, но в базедовите очи на възрастния мъж проблесна неочаквано пламъче.
— Обвинение в непристойно поведение, сър.
— Непристойно поведение ли?
— Нарушаване на правилника — това е непристойно поведение, сър.
— Ти ли ме натопи? Заради „Каламари Мару“?
— Сър, разследването ще определи…
— Отговори ми!
На Карпинтър му се прииска да грабне Хичкок за ризата и да го метне върху перилата. Но се въздържа.
— Ти ли ме натопи? — повтори той.
Хичкок продължи да го гледа спокойно.
— Всички, сър.
— Всички?
— Ренет. Наката. Каски ни свърза.
— Кога стана?
— Преди четири дни. Казахме, че сте изоставили моряци в беда.
— Не мога да повярвам. Казахте, че съм изос…
— Беше ужасно, сър. Потъпкване на елементарното благоприличие, сър.
Сякаш беше станал десет пъти по-едър: някакво изчадие на справедливостта и нравствената добродетел.
— Наше задължение беше да информираме властите, сър, за това престъпване на морските обичаи.
— Гадно предателско копеле — каза Карпинтър. — По-добре от мен знаеш, че на кораба нямаше място за нито един човек!
— Да, сър — отговори Хичкок, сякаш се намираше на няколко галактики разстояние. — Разбирам това, сър. Но нарушението беше извършено и беше редно да докладваме.