— Наистина?
— Бас хващам, мислиш си, че екзотичните танцьорки се пекат чисто голи, но не е така. Обличат си много тънки ремъци и така се получават едни много остри, бели линии. Тя казваше, че тези ремъци правят това, което показват, да изглежда по-интимно.
— Правилно ли усещам някакво възхищение в гласа ти?
— Тя си живееше много добре, Бонър.
Той изсумтя. Стомахът й бе започнал да се пълни и едновременно с това нарастваше и любопитството й.
— А ти с какво се занимаваше. Само че наистина.
— Не е някаква тайна. Бях ветеринарен лекар.
— Ветеринарен?
— Точно това казах, нали? — в гласа му се усещаше войнствена нотка.
Рейчъл осъзна, че е любопитна да узнае повече за него. Кристи бе живяла в Салвейшън през целия си живот и сигурно би могла да й даде някаква информация. Реши да я поразпита.
— Не ми приличаш много на жена, по която би си паднал един телеевангелист — продължаваше той собственото си разследване. — По-скоро си мисля, че Г. Дуейн би си избрал една от онези набожни църковни дами.
— Аз бях най-набожната от всички — тя не позволи в гласа й да се прокрадне дори и частица от горчивината й. — Запознах се с Дуейн, когато бях доброволка при един от неговите походи в Индианаполис. Той просто ме омагьоса с чара си. Може и да не ти се вярва, но навремето бях голяма романтичка.
— Той бе доста по-стар от теб, нали?
— С осемнадесет години. Идеалната представа за баща на едно сираче.
Той я изгледа въпросително.
— Бях отгледана от баба ми, в една ферма в Централна Индиана. Тя беше много набожна. Богомолците от местната църква й бяха като семейство, впоследствие станаха и мое семейство. Религията беше строга, но за разлика от тази на Дуейн, и справедлива.
— Какво се е случило с родителите ти?
— Майка ми беше хипи. И дори не знаеше кой е баща ми.
— Хипи ли?
— Родена съм в една комуна, в Орегон.
— Сигурно се шегуваш.
— Живяла съм при нея до двегодишна възраст, но тя била наркоманка и на третата ми година умряла от свръхдоза. За мое щастие изпратили ме при баба ми — тя се усмихна. — Бабичката беше много семпла дама. Вярваше в Бог, в Съединените американски щати, в ябълков пай, направен с подръчни средства, и в Г. Дуейн Сноупс. Беше на седмото небе от щастие, когато се омъжих за него.
— Явно не го е познавала добре.
— Смяташе го за велик човек, изпратен от Бога. Добре, че умря, преди да разбере истината — след като бе приключила с храната и стомахът й беше толкова пълен, че чак я заболя, тя насочи вниманието си към шоколадовия шейк, който също бе част от обяда й. До този момент само тя бе разказвала, а в замяна не бе получила нищо. — Кажи ми, как се чувства човек, когото смятат за черната овца в семейството.
— Какво те кара да мислиш, че аз съм черната овца? — попита той равнодушно.
— Родителите ти са едни от лидерите в местното общество, по-малкият ти брат е Господин Перфектност, по-големият пък е мултимилионер. И в същото време ти си един намръщен, пообеднял особняк, който притежава едно скапано кино за автомобилисти и се репчи на малките деца.
— Кой ти е казал, че съм обеднял?
Стори й се интересно, че това бе единствената част от описанието, което му бе направила, с която май не бе съгласен.
— Ами това място. Колата ти. Мизерната надница, която ми плащаш. Може и да пропускам нещо, но определено не виждам някакви признаци на големи пари наоколо.
— Плащам ти мизерна надница, за да напуснеш, Рейчъл, а не защото не мога да си позволя повече.
— О, така ли…
— Освен това много обичам пикапа си.
— Значи не си беден?
Последва тишина и тя си помисли, че няма да й отговори.
— Не, не съм беден — каза накрая той.
— И точно колко не си беден?
— Баба ти не те ли е научила, че не е прието да се задават подобни въпроси на хората?
— Ти не си хората, Бонър. Дори не съм сигурна дали въобще си човешко същество.
— Мога да си намеря и по-смислени занимания, вместо да седя тук и да се оставя да ме обиждаш — той рязко се изправи. — Хайде на работа…
Тя го наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше дали наистина го е засегнала. Определено изглеждаше обиден. Усмихна се доволно и отново насочи вниманието си към шоколадовия шейк.
Етън излезе от офиса си и тръгна по посока на детските викове откъм площадката в задната част на църквата, където децата очакваха родителите си да дойдат и да ги приберат. Каза си, че това е един добър начин да поддържа връзка с хората, които не се числяха към неговата конгрегация, но истината бе, че искаше да види Лора Делапино.