Той прекара ръка по лицето й.
— Носът ти е студен. Нищо ти няма.
— Дори и така да е, какво правя тук, теб не те засяга. Свързано е с миналото ми, а ти нямаш нищо общо с него.
— Стига си го увъртала. Няма да те пусна да излезеш оттук, докато не ми кажеш истината.
— Изпитвах носталгия, това е всичко. И си мислех, че къщата е празна.
Той посочи с палец към огледалото над леглото.
— Имаш множество хубави спомени оттук, така ли?
— Това бе спалнята на Дуейн, не моята.
— Твоята сигурно е била съседната стая.
Тя кимна и си спомни за уютното убежище, което си беше спретнала в съседната стая: мебелите, направени от черешово дърво, плетения килим, светлосините стени с тебеширено бяло по краищата. Само нейната спалня и детската стая не носеха отпечатъка на Дуейн.
— Как влезе тук?
— Задната врата не беше заключена.
— Ти си лъжкиня. Аз лично я заключих.
— Добре де, отворих ключалката с една фиба.
— Твоята коса не е виждала фиба от месеци.
— Хубаво де, Бонър, след като се правиш на толкова умен, как мислиш, че съм влязла?
— Да отключваш ключалки с фиба е много разпространено във филмите, но в реалния живот не е чак толкова практично — той я изгледа критично и след това с толкова бързо движение, че тя въобще не успя да реагира, прокара ръцете си отстрани по тялото й. Трябваше му само секунда, за да намери ключа в джоба на пуловера й, след което победоносно го разклати пред очите й. — Мисля, че си имала ключ, който случайно си забравила да върнеш, когато си била изгонена от тази къща.
— Дай ми го.
— Как ли пък не — отвърна той саркастично. — Брат ми направо обожава да ограбват къщата му.
— Наистина ли мислиш, че в тази къща има нещо, което ще искам да открадна? — тя отново наметна пуловера си и изохка болезнено, когато силна болка преряза ръката й от горе на долу.
— Какво ти има?
— Какво трябва да ми има според теб? Ти ме блъсна с всички сили в стената, грубиянино! Ръката ме боли ужасно!
На лицето му се появи нещо като съжаление.
— По дяволите, откъде можех да зная, че си ти?
— Това не е извинение — тя изохка отново, когато Гейб започна изненадващо внимателно да опипва ръката й, опитвайки се да установи дали има някакво нараняване.
— Ако знаех, че си ти, щях да те хвърля направо през балкона. Тук боли ли?
— Да, боли!
— По дяволите, ти си била голяма ревла.
Тя вдигна крак и го фрасна по пищяла, но бе прекалено близо до него, за да може да му нанесе някакво сериозно поражение.
Без да обръща внимание на опита й, той й пусна ръката.
— Вероятно само е ожулена, но за да си сигурна, че няма нещо по-сериозно, най-добре ще е да си направиш рентгенова снимка.
Сякаш можеше да си позволи подобно нещо.
— Ако не се оправи до ден-два, ще си направя.
— Поне я дръж превързана през рамото.
— Да, и да ме уволниш, тъй като няма да мога да си върша работата? Не, благодаря.
Той си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да мобилизира последните остатъци от търпението си, и изрече с равен глас:
— Няма да те уволнявам.
— Нямам нужда от милосърдието ти!
— Ти си направо невъзможна! Опитвам се да се държа добре, а всичко, което получавам в отговор, е една огромна уста.
Може би беше заради думата уста, но споменът за начина, по който бе изглеждал, преди да си обуе джинсите, изведнъж отново се появи в главата й. Осъзна, че пак се е втренчила в него, както и той в нея и облиза пресъхналите си устни.
Неговите устни също се размърдаха, сякаш имаше намерение да каже нещо, но след това е забравил какво. Тя не можеше повече да изтърпи това неочаквано и необяснимо напрежение, затова рязко стана от леглото.
— Хайде, ела. Ще ти покажа къщата.
— Аз живея тук. От къде на къде ти ще ме развеждаш из тази къща?
— За да научиш повече за историята й — и, разбира се, защото по този начин щеше да може да огледа и останалите стаи, надявайки се някъде да зърне липсващата ракличка.
— Това да не е връх Върнън.
— Хайде, Бонър! Страшно ми се иска да разгледам отново бившето си жилище, а и ти май няма какво друго да правиш.
Очакваше да й отговори, че може да си легне да спи, но той не го направи и Рейчъл си спомни думите му, когато беше погледнал към часовника.
— Една обиколка на къщата посред нощ ще ти се отрази много добре на безсънието.
— Откъде знаеш, че страдам от безсъние?
Значи все пак предположението й се бе оказало вярно.
— Аз съм психолог.
Тя се запъти към съседната стаичка, която бе изпълнявала ролята на гардеробна на Дуейн, и преди Бонър да се опита да се възпротиви, отвори широко вратата й. Очите й се плъзнаха по добре подредените рафтове и по наполовина празните закачалки. Имаше само няколко мъжки костюма и тя се запита дали бяха на Гейб, или на брат му. Видя и няколко чифта тъмни панталони и дънкови работни ризи, които със сигурност принадлежаха на Гейб. На единия рафт бяха подредени само джинсови панталони. На друг — тениски. От раклата нямаше и следа.