Носът й бе потекъл от прекалено много емоции и тя подсмръкна няколко пъти, докато отиваше към пералното, за да си вземе роклята, поставена в сушилната машина там.
Чу гласа му зад себе си, мек като дъжда, който ръмеше навън.
— Рейчъл. Аз съм на твоя страна.
Не бе подготвена за подобно изявление и вече толкова се беше изтощила от борбата, че думите му накараха краката й да се подкосят. Прииска й се да се облегне на него, дори и само за момент, и да остави тези широки рамене да поемат поне част от товара, който носеше на плещите си. Желанието й бе толкова силно, че чак я ужаси. Защото знаеше, че може да разчита единствено на самата себе си.
— Направо ще ме разплачеш — подхвърли презрително тя, твърдо решена да постави бариера между тях, която да е толкова голяма, че Гейб никога да не може да я прекрачи.
Но той не реагира на предизвикателството й.
— Наистина го мисля.
— Благодаря, но няма нужда — тя се извърна ядосано към него. — Кого се опитваш да заблуждаваш? След всичко, което се е случило със семейството ти, ти си толкова объркан, че не би могъл да помогнеш дори и на себе си, камо ли на мен.
Думите едва бяха излезли от устата й, когато се осъзна и дъхът й секна. Какво ставаше с нея? Не бе искала да прозвучи толкова жестоко и тя изпита чувство на неприязън към жената с толкова остър език, в каквато се беше превърнала.
Той не отвърна нищо, само безмълвно се извърна настрани.
Дори и отчаяние като нейното не би могло да бъде извинение за ужасното поведение, което току-що бе демонстрирала. Пъхна ръце в джобовете на халата и го последва в кухнята.
— Гейб, съжалявам. Не биваше да се нахвърлям върху теб по този начин.
— Забрави го — той грабна ключовете си от кухненската маса. — Обличай се, ще те закарам до вас.
— Не исках да се държа като неблагодарница — тя се приближи до него. — Ти веднъж се опита да бъдеш добър с мен, а аз се нахвърлих отгоре ти. Наистина съжалявам.
Той остана безмълвен. Часовникът на сушилната машина забръмча и Рейчъл знаеше, че не би могла да каже нищо повече. Той или щеше да приеме извинението й, или щеше да го отхвърли.
Върна се в пералното и извади розовата си рокля от машината. Беше невероятно измачкана, но тъй като нямаше нищо друго подръка, Рейчъл затвори вратата на помещението, съблече халата на Гейб и започна да облича роклята, стараейки се да не обръща внимание на състоянието й.
Тъкмо вдигаше горната й част към раменете си, когато вратата се отвори. Тя придърпа дрехата към гърдите си и се извърна към него.
Изглеждаше враждебен и мрачен: свъсени вежди, присвити устни, с ръце напъхани в джобовете на джинсите.
— Искам да ти кажа само едно нещо. Не се нуждая от съчувствието на никого, най-малко пък от твоето.
Тя наведе очи към копчетата си, тъй като това бе значително по-лесно, отколкото да срещне погледа му, и започна да се закопчава.
— Всъщност аз не ти съчувствам. Ти си прекалено самоуверен, за да предизвикваш съчувствие. Но фактът, че знам, че си изгубил съпругата и сина си, ме кара да изтръпвам от ужас.
Той не отговори нищо, но когато Рейчъл вдигна поглед към него, видя, че жилите на врата му се бяха отпуснали. Извади ръце от джобовете си, очите му се насочиха към гърдите й и тя си даде сметка, че пръстите й бяха застинали на най-горното конче. Дозакопча го.
— Какво имаше предвид, когато каза, че Етън ме глези?
— Нищо. Просто си изтървах устата.
— За Бога, Рейчъл, можеш ли поне веднъж да бъдеш откровена с мен? — той излезе бързо от стаята.
Кисел е като лимон, помисли си Рейчъл. Последва го в кухнята, където той вече бе нахлупил рекламната шапка на „Чикаго старс“ и тъкмо си слагаше слънчевите очила, явно забравил, че навън вали дъжд.
Тя се приближи към него. Широката част на роклята й се отърка в крачолите на джинсите му и тя с усилие устоя на желанието да обвие кръста му с ръка.
— Хората говорят с теб така, сякаш си готов да се разпаднеш на съставните си части във всеки един момент. Не мисля, че това е добре за теб, то ти пречи да вървиш напред. Ти си силен мъж. И всеки трябва да помни това, включително и ти самият.
— Силен! — той рязко свали очилата и ги захвърли ядосано на масата. — Ти ли ми го казваш? — шапката му също полетя към масата, но само се удари в нея и падна на пода.
Но тя не искаше да отстъпи.
— Такъв си, Гейб. Наистина си силен.
— Не ме бъркай със себе си!
Стъпките му отекнаха по мраморния под, когато мина покрай нея и се отправи към всекидневната.
Но Рейчъл бе оставала насаме с болката си прекалено често, за да го остави на мира. Всекидневната беше празна, но плъзгащите се врати, които водеха към верандата, бяха широко отворени. Приближи се към тях и го видя застанал там, хванал с две ръце перилата, с поглед зареян в планината Хартейк.