В продължение на няколко секунди й бе трудно да диша. Опита се да концентрира вниманието си другаде, отвори чантата си, извади една скъпоценна петдоларова банкнота и я постави в касичката.
В този момент зад щанда се появи Дон Брейди.
— Здрасти, Гейб, как… — той млъкна, забелязвайки Рейчъл.
Гейб се престори, че нищо не е забелязал.
— Тъкмо разправях на Рейчъл, че тук се продава най-хубавият сладолед в града. Хайде да ни напълниш две кофички, а? Големи.
Дон се поколеба и Рейчъл разбра, че се опитва да намери начин да се измъкне. Не искаше да я обслужва, но в същото време не беше и подготвен да откаже на човек като Гейб.
— Ъъъ… Разбира се, Гейб.
След минута те се отдалечиха от щанда с по една кофичка сладолед в ръка, като на нито един от двамата не му се ядеше от нея. Докато вървяха към камионетката на Гейб, никой от тях не си направи труда да погледне към отсрещната страна на улицата. Ако бяха го направили, може би щяха да забележат един дребен, жилав мъж, който пушеше цигара под едно дърво и ги наблюдаваше.
Ръс Скъдър изгаси цигарата си. Бонър явно я чука, помисли си той. Иначе нямаше да смени нарязаните гуми толкова бързо. Това обясняваше и защо я беше взел на работа. За да я чука, разбира се.
Ръс пъхна свитите си в юмруци ръце и си помисли за жена си. Беше отишъл да я види предния ден, но тя дори не бе пожелала да говори с него. Господи, колко му липсваше… Само ако можеше да си намери работа, може би тогава би бил в състояние да си я върне, но Рейчъл Сноупс вече бе заела единственото работно място, което някой в града му бе предлагал.
Беше много доволен, че наряза гумите й снощи. Не беше го планирал предварително, просто видя колата й, наоколо нямаше никого, а след това се беше почувствал толкова добре. Беше толкова хубаво и да отиде до къщата на Глайд няколко часа по-късно с флакон боя и да напише Грешница на стената, също като някой пратеник от небесата. Може би сега тя най-после ще проумее, че не е желана тук.
Помисли си, че старият Г. Дуейн сигурно би одобрил действията му от предишната вечер. Въпреки ролекса си и супермодерните дрехи, с които се обличаше, Дуейн си беше хубав човек. Той никога не бе желал злото на никого и Ръс със сигурност знаеше, че се молеше много и обичаше Бог. Рейчъл бе тази, която го бе развалила. Дуейн просто искаше да задоволява всичките й капризи и това бе причината да започне да бърка все по-дълбоко в банковите сметки на „Храма“.
Алчността на Рейчъл бе основната причина, която бе довела до провала на „Храма“ и на Дуейн Сноупс. Същата тази алчност бе довела и до провала на Ръс, защото ако не беше заради нея, той все още щеше да работи като охрана на „Храма“, все още щеше да заема длъжността, която го беше накарала да се почувства като истински мъж.
И сега тази жена се опитваше да се засели отново в Салвейшън, все едно че нищо не се е случило. Сега тя използваше Гейб по същия начин, по който навремето беше използвала Дуейн, но шантавото копеле бе прекалено глупаво, за да разбере какво става.
Ръс се беше опитал да разговаря с бившата си съпруга за Рейчъл и за това, че тя е виновна за всичко лошо, което му се е случило, но тя не го разбираше. Не можеше да разбере, че Ръс нямаше вина за нищо.
Почувства необходимост да пийне нещо и се отправи към Дани. Едно-две питиета сигурно ще го накарат да се отпусне. Щяха да го накарат да забрави, че няма работа, че жена му го е изхвърлила от къщи и че поради тази причина не може да се грижи добре за детето си.
— Той ще бъде ли тук? — попита Едуард в събота сутринта, докато Рейчъл паркираше ескорта зад снекбара.
Нямаше нужда да пита за кого става въпрос.
— Господин Бонър не е толкова лош, колкото си мислехме. Той ми даде работа и ни разреши да живеем във вилата. Освен това ни осигури и кола.
— Пастор Етън ни даде вилата и колата.
— Да, но защото господин Бонър го помоли за това.
Но Гейб си оставаше враг на Едуард и той не искаше да си променя отношението. В същото време силно се бе привързал към Етън, с когото явно редовно се срещаше в детската градина към църквата. Рейчъл си напомни, че ще трябва да му благодари за това, макар да имаше вероятност да се позадави при произнасянето на думите си.
Заниманията в детската градина се отразяваха много добре на сина й. Все още нямаше близки приятели, но поне бе станал малко по-разговорлив, малко по-взискателен — макар при Едуард това да бе нещо много относително. Вече на два пъти, когато му бе казвала, че е време за сън, той бе отвръщал: Наистина ли трябва да си лягам? Като се вземе предвид досегашното му поведение, това си беше чисто неподчинение.