Тя грабна сандвича и пакета с чипс, които бяха оставени на тезгяха, и хвана Едуард за ръката.
— Благодаря за обяда, Бонър — тя профуча покрай него без дори да го погледне повече.
Едуард заподтичва покрай нея по обратния път. Тя го хвана по-здраво за ръката, докато пресичаха пътя. Когато двамата отново седнаха под дървото, под което бяха и преди, Рейчъл започна с всички сили да се опитва да потисне отчаянието си. Не, нямаше намерение да се предаде толкова бързо.
Тъкмо се бяха настанили под дървото, когато един прашен черен пикап с Гейбриъл Бонър зад кормилото изскочи от входа на киното, излезе на пътя и изчезна от погледа им. Тя разопакова сандвича и започна да изследва съдържанието му: пуешко бяло месо, швейцарско сирене и горчица. Едуард не обичаше горчица и затова тя отстрани колкото бе възможно от нея, преди да му подаде сандвича. Той започна да яде, като едва забележимо се поколеба в началото. Беше прекалено гладен, за да проявява претенции.
Камионетката на пътна помощ пристигна още преди да беше свършил със сандвича и от нея слезе един висок и слаб тийнейджър. Тя остави Едуард под дървото и пресече пътя, махайки приятелски с ръка към новодошлия.
— Оказа се, че няма да има нужда да ме теглите. Само ако може малко да ме бутнете, а? Гейб каза да оставя колата зад ей онези дървета — тя посочи към една горичка недалеч от мястото, където седеше Едуард.
Тийнейджърът я изгледа подозрително, но явно не беше от най-умните, затова на Рейчъл не й бе необходимо дълго време, за да го убеди да й помогне. Когато момчето си тръгваше, нейната импала вече бе добре скрита зад дърветата.
За момента това бе най-доброто, което можеше да направи. Те се нуждаеха от колата, за да спят в нея, а не биха могли да я използват, ако я бяха закарали в някое гробище за автомобили. Фактът, че автомобила повече не можеше да бъде каран, я оставяше с единствената възможност да убеди Гейб Бонър да й даде работа. Но как? Изведнъж й хрумна, че човек, който до такава степен е лишен от чувства, най-добре би могъл да бъде убеден като види някакви готови резултати.
Тя се върна при Едуард и го накара да се изправи.
— Вземи си пакета с чипс, партньоре, и да вървим. Връщаме се обратно в киното. Време е да се захващам за работа.
— Намери ли си работа?
— Да кажем, че съм на пробен период — тя отново го поведе към пътя.
— Какво означава това?
— Ами в смисъл, че трябва да покажа какво мога. А докато работя, ти можеш да довършиш обяда си на онази детска площадка, щастливецо.
— Ела да ядеш с мен.
— В момента въобще не съм гладна — това беше почти вярно.
Беше минало толкова време откакто не бе яла истинска храна, че вече бе забравила какво означава да изпитва глад.
Докато настаняваше Едуард до бетонната костенурка, тя се оглеждаше наоколо, опитвайки се да реши коя работа не би изисквала някакви специални инструменти, като в същото време би направила впечатление. Почистването на двора от някой от най-избуялите плевели изглежда бе най-добрата възможност. Тя реши да започне от средата, тъй като там резултатът от работата й щеше да се види най-добре.
Започна да работи под лъчите на прежурящото слънце. Полите на роклята й я спъваха, а между каишките на скъсаните й сандали започна да прониква мръсотия, оцветявайки краката й в кафяво. Големият й пръст отново започна да кърви под нескопосно зашитата каишка.
Искаше й се да е обута в джинсите си. Беше й останал само един чифт, бяха много стари и изтъркани, с голяма дупка на коляното и още една по-малка на хълбока.
Горната част на роклята й скоро беше мокра от пот. Влажната й коса се спускаше на ивици покрай бузите и шията. Тя убоде пръста си на един трън, но ръцете й бяха прекалено мръсни, за да засмуче раната.
Когато натрупа голяма купчина, тя хвърли всичко в една кофа за боклук, след което я примъкна към мястото за смет зад снекбара. След това възобнови работата си с някаква мрачна решителност. „Гордостта на Каролина“ представляваше наистина последния й шанс и тя трябваше да покаже на Бонър, че може да работи по-усърдно дори и от дузина мъже.
Следобедът ставаше все по-горещ и главата й все повече натежаваше, но тя не си позволи нито за миг да намали темпото на работа. Издърпа още един товар с плевели до предишния, след това отново продължи. Докато изкореняваше поредния плевел, пред очите й започнаха да играят сребърни точици. Ръцете й кървяха от дълбоки драскотини, оставени от бодлите на няколкото боровинкови храста. Между гърдите й вече се стичаха цели поточета от пот.
Тя забеляза, че Едуард също бе започнал да изкоренява плевели малко зад нея и за кой ли път се наруга, че не се е отдала на Клайд Рорш. Чувстваше главата си така, сякаш бе обгърната от огън, а сребърните точици се движеха все по-бързо пред очите й. Трябваше да седне и да си почине, но нямаше време за това.