Тя обаче моментално се озова отгоре му.
— Кой ти е казал, че и тук ще си началник?
Той се засмя и зарови устни между гърдите й, а тя го възседна. Не беше си махнала бикините и сега го измъчваше с тях, леко движейки копринената тъкан напред и назад, нагоре и надолу, карайки го да настръхва от възбуда.
Когато усети, че не може да чака повече, той я хвана за бедрата и силно я притисна към себе си.
— Край на игричките, скъпа.
Тя се отпусна напред, търкайки зърната си в косматите му гърди, и косата й се накъдри около покритите й с лунички рамене.
— Кой го казва? — попита тя дяволито.
Той изпъшка, пъхна пръсти под бикините й и я накара да се извие от удоволствие.
След това и двамата сякаш полудяха и тъй като не можеха да вдигат никакъв шум, похотта им бе още по-безумна. Хапеше го по гърдите, след това засмука езика му. Той я опипваше по задните части и я целуваше докато не остана без дъх. Първо единият се качваше върху другия, след това си сменяха местата. Страстта им беше неописуема, огнена. Невероятна. Самите стени на стаята сякаш излъчваха секс.
Никак не му стана приятно, когато се събуди по-късно през нощта и установи, че се е върнала в собственото си легло. Една мисъл започна лекичко да го гризе отвътре. Може би трябваше да се ожени за нея. Това би решило всичките й проблеми. А и той искаше да е с нея.
Но не я обичаше, не и по начина, по който бе обичал Чери. И не би могъл да отгледа сина й. Не и сега. Всъщност никога.
През останалата част от нощта сънят така и не го споходи повече и на зазоряване той се отказа от опитите си да заспи и стана, за да си вземе душ. Знаеше, че и Рейчъл става рано, но когато се облече, тя още не се беше събудила. Усмихна се на себе си. Изглежда я беше поизтощил.
В кухнята цареше тишина. Гейб отвори задната врата, излезе навън и почувства как го залива една носталгична вълна. Почувства се така, сякаш се е върнал обратно в детството си.
И двамата с Кал бяха родени, когато родителите им бяха съвсем млади. Баща им беше завършил колежа и се бе записал да учи медицина. Родителите му бяха доста заможни и много разтревожени от прибързания му брак с дъщерята на долнокачественото семейство Глайд. Но Гейб и братята му бяха обикнали много баба си Глайд и бяха прекарвали почти цялото си свободно време в планината Хартейк.
Спомняше си как всяка сутрин нямаше търпение да изскочи навън, нетърпелив да посрещне новия ден. Налагаше се Ани да го заплашва с голямата дървена лъжица, за да го накара да се прибере и да си изяде закуската. Веднага след като я погълнеше, той отново хукваше навън, за да отиде при животинките, които го очакваха там: катерички и скунксове, сърнички, а понякога и някоя мечка. Сега вече почти нямаше мечки. Болестта по кестените ги бе лишила от любимата им храна и това бе довело до силното намаляване на броя им.
Липсваха му. Липсваше му работата с животните. Но не можеше да си позволи да мисли за тези неща сега. Имаше си киносалон, който да управлява.
Тази мисъл допълнително го потисна. Слезе по няколкото стъпала и се загледа към старата градина. Миналото лято майка му и съпругата на Кал се бяха грижили за нея. Това бе станало по времето, когато и двете бяха напуснали мъжете си. Отново беше буренясала, макар да забелязваше, че тук-там някой, вероятно Рейчъл, тъй като тя явно нямаше представа какво е това почивка, бе започнал да се грижи за нея.
Пронизителен писък разцепи утринната тишина. Идваше от предната страна на къщата и Гейб се завтече покрай страничната стена с разтуптяно сърце. Беше почти сигурен, че този път се е случило нещо доста по-сериозно от писането на графити.
Когато излезе отпред, той застина на място, виждайки Едуард да стои сам на входната врата. Беше все още по пижама и бе замръзнал от страх, втренчил се в нещо, което Гейб не можеше да види в момента.
Гейб хукна напред и веднага забеляза какво бе накарало момчето да изпищи. Една малка змия се бе свила точно до стената на къщата.
Достигна до нея с три бързи крачки и провирайки ръка през парапета, я хвана, преди да е успяла да избяга.
В този момент Рейчъл излетя от входната врата.
— Едуард! Какво става? Какво… — видя провисналата от ръката на Гейб змия.
Гейб погледна свитото от страх дете с известно раздразнение.
— Това е гартерова змия — той протегна влечугото към момчето. — Виждаш ли тази жълта ивица по гърба й? По това се познава, че е безопасна. Хайде, можеш да я докоснеш.
Едуард поклати глава и отстъпи назад.
— Хайде — изкомандва Гейб. — Казах ти, нищо няма да ти направи.
Едуард отстъпи още една крачка.
В следващия момент Рейчъл вече бе до сина си и изглежда пак бе решила да се държи с него като с малко бебе.