— Джейми нямаше ли нещо такова? — попита тя и видя как тялото му се вцепенява.
Разбра, че е стъпила на забранена почва. Той можеше да говори за съпругата си, но не и за детето.
— Не и когато беше на пет години.
— Виж, съжалявам, че Едуард не ти се струва достатъчно мъжествен, но последните няколко години бяха много трудни за него. Никак не му повлия добре и едномесечния му престой в болница тази пролет.
— Какво му имаше?
— Пневмония — тя пъхна ръка в джоба на роклята си. Потискащото чувство, което я бе овладяло от момента, в който установи, че библията въобще не е готова да й разкрие тайните си, сега остана на заден план. — Трябваше му много време, за да се възстанови. В един момент дори не бях сигурна дали ще оживее. Беше ужасно.
— Съжалявам.
Разговорът за Едуард бе разтворил пропаст между тях. Но вече плахо се надяваше, че Гейб иска да превъзмогне тази пропаст също толкова, колкото й се искаше и на нея.
— Хайде да си лягаме, Рейчъл.
Погледна го в очите и през ум не й мина да каже не. Той протегна ръка и я поведе към къщата.
Лунната светлина струеше над старото легло, докосвайки старите, поизносени чаршафи и позлатявайки косата на Рейчъл. Останалата част от тялото й бе закрита от Гейб, който лежеше отгоре й. Нуждата, която изпитваше за нея, го плашеше. Той бе мълчалив и самотен мъж. Последните няколко години го бяха научили, че за него е най-добре да бъде сам, но сега тя променяше всичко. Подтикваше го към нещо, с което някак си подсъзнателно не искаше да се сблъсква.
Тя се размърда под него с разтворени крака и се притисна към тялото му. Нейното правене на любов бе толкова необуздано, че той самият не успяваше да се контролира. Понякога се плашеше, че би могъл да я нарани.
Вдигна ръцете й над главата си и я хвана за китките с една ръка. Знаеше, че чувството за безпомощност ще я подлуди и наистина, почти веднага, тя започна да стене.
Сега имаше само една свободна ръка. Ръка, с която да я гали по гърдите, един палец, с който да опипва възбудените й зърна. Той реши да замести пръста си с уста и плъзна ръка между краката й.
Почувства, че цялата е овлажнена за него, очакваше го. Погали я, наслаждавайки се на чисто женствената й реакция при докосването му. Как е могъл да забрави това? Как бе допуснал болката да разруши нещо, което беше толкова хубаво?
Кратките й, задъхани стенания постепенно го караха да губи контрол над себе си. Тя започна да се бори с ръката, която я държеше, но не го правеше на сериозно и затова той не я пусна. Вместо това пъхна пръста си вътре в нея.
Тя издаде нисък, сподавен вик.
Не можеше да чака повече. Намести се между краката й и влезе с едно дълбоко и силно движение.
— Да! — изпъшка тя.
Той покри отворената й уста със своята. Зъбите им се сблъскаха, езиците се преплетоха. Той хвана всяка от китките й с ръце и продължи да влиза в нея с отмерени, плавни движения.
Рейчъл разтвори още по-широко крака и ги обви около тялото му. Само миг след това, тя сякаш започна да се разпада на парчета.
Не съществуваше нищо друго, освен тази тръпнеща от удоволствие жена и лунната светлина, и сладко миришещият летен въздух, подухващ над телата им през отворения прозорец. В този момент той потъна в забравата, от която толкова много се нуждаеше.
Не му се искаше да слиза от нея. Чаршафът се беше оплел между краката им. Той притисна устни към врата й, затвори очи…
Едно яростно кълбо скочи върху гърба му.
— Махай се от майка ми! Махни се от нея!
Нещо твърдо го удари по главата. Малките юмручета заваляха по него, а нокти дращеха кожата по врата му. Стаята се изпълни с отчаяни викове.
„Спри! Спри!“
Рейчъл се беше вдървила най-отдолу.
— Едуард!
Нещо доста по-тежко от юмруците на петгодишно дете отново започна да се сипе върху задната част на главата му. Детският глас излизаше от гърлото, задавен от сълзи и паника.
— Ти й причиняваш болка! Престани да й причиняваш болка!
Гейб се опита да избегне ударите, но възможността му за движение бе твърде ограничена. Момчето се беше метнало на гърба му и ако сега се извъртеше настрани, щеше да открие голотата на Рейчъл. Как бе влязъл в стаята? Беше сигурен, че Рейчъл заключи вратата.
— Едуард, престани! — Рейчъл се опита да придърпа чаршафа към себе си.
Гейб се извърна и успя да хване момчето за лакътя.
— Не й причинявам болка, Едуард.
Страхотен удар, много по-силен от предишните, се стовари отстрани на лицето му.
— Името ми не е…
— Чип! — изпъшка Гейб.
— Ще те убия! — изхълца хлапето, след това отново го фрасна.
— Спри веднага, Едуард Стоун! Чу ли какво ти казах? — в гласа на Рейчъл се прокрадна стоманена нотка.