— Човек. Също като теб. Казвам се Каджи.
Хуфу втренчи очи в неговите.
— Ще ме убиеш ли?
— Асим е мъртъв. Аз го убих.
Хуфу вдигна очи към пирамидата. Острието потъна още малко в кожата му. За първи път в живота си Хуфу си даде сметка, че е простосмъртен и че може да умре като всеки друг.
— Той те излъга, защото и него го бяха излъгали — каза Каджи.
— За какво ме е излъгал? — попита Хуфу, търсеше трескаво някакъв изход от участта си.
— За Боговете. Обещанията им са лъжливи. — Неочаквано Каджи свали меча и го прибра в ножницата. — Господарю… — Каджи посочи пирамидата. — Виж как постъпиха с народа ти в името на боговете. Дали няма да е по-добре, ако тези богове престанат да са част от живота ни? Ще ти пощадя живота, ако ми дадеш фараонската си дума да управляваш като човек и да не ставаш пионка в ръцете на боговете.
Хуфу преглътна и кимна. След събитията от последните дни бе изгубил всякаква увереност в себе си.
— Да. Ще го направя. Обещавам.
— Не ти вярвам — рече простичко Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и ти нямаш голям избор, освен да управляваш като човек. Ако не друго, поне посях в главата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. Съмнение, от което някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.
И след тези думи Каджи се обърна и изчезна надолу по стълбата. Стражите, зърнали познатото наметало на Асим, му се поклониха почтително. Каджи продължи да накуцва като жреца, докато не стигна Долния храм. Оттук се отправи към брега на Нил, където го очакваше малка лодка и гребец с медальон на Наблюдателите на гърдите.
В лодката имаше дървена кутия, дълга три и половина стъпки. Каджи постави меча вътре и затвори капака. След това подаде цилиндричния калъф с доклада на гребеца. Лодката се откъсна безшумно от брега и потъна в мрака — началото на дългия път към новото местонахождение на Екскалибур.
НАСТОЯЩЕТО
2.
Зона 51, Невада
Лиза Дънкан сведе поглед към окървавената си дреха и докосна с пръсти отвърстието от куршума, който я бе убил. Кожата отдолу бе затворена — нямаше и следа от фаталната рана. Опипа я внимателно, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Коя си ти? — Пред нея стоеше Майк Търкот, положил ръце на раменете й. — Видях те да умираш. — Говореше шепнешком, сякаш не вярваше на думите си. — Държах те в прегръдките си и гледах как животът гасне в теб. Усещах, че умираш.
Един нисък глас с отчетлив акцент накара Търкот да погледне през рамо.
— Тя докосна Граала — каза Яков, сякаш това обясняваше всичко. — Легендите са истина. Тя е безсмъртна.
Като се имаше предвид, че Яков бе този, който я бе прострелял, Търкот не изпитваше особена симпатия към руснака — макар че Яков го бе направил в напразен опит да попречи Граалът да бъде откраднат. Руснакът бе едър и плещест мъж, доста по-висок от Търкот. Беше бивш агент на Четвърти отдел — руския еквивалент на американския „Меджик-12“. Целта и на двете организации бе да следят действията на извънземните на Земята. Както Четвърти отдел, така и „Меджик“ вече не съществуваха, жертви на събития от изминалата година.
Търкот носеше камуфлажна униформа, обвиваща свободно мускулестото му тяло. На ръкава на дясната ръка имаше емблема: стрелка, кама и три светкавици — гербът на американските Специални части. Беше среден на ръст, с къса черна коса, прошарена на слепоочията. Четинестата му брада подсказваше, че от доста време не е имал възможността да се наслаждава на горещ душ и остър бръснач.
— Студено ми е — прошепна Дънкан.
Търкот пусна раменете й и се огледа — сякаш едва сега си даваше сметка, че се намират в моргата и че Дънкан седи на металическата дисекционна маса. Изглеждаше мъничка и уязвима, загърната в окървавената си мантия. Косата й бе полепнала върху темето, лицето й бе бледо и уплашено.
Търкот я взе на ръце и тръгна към вратата. Яков, професор Муалама, Че Лу и майор Куин го последваха — това беше сърцевината на групата, воюваща срещу намесата на пришълците в земните дела. По съвпадение някои от тях командваха в момента и Зона 51.
Търкот отнесе Дънкан при паркирания пред входа „хъмви“, положи я на седалката до шофьора и заобиколи откъм волана. Останалите се качиха отзад — Куин едва успя да затвори вратата преди Търкот да настъпи газта. Той подкара право към големия хангар, издълбан в недрата на Планината на конярите. От едната им страна се простираше дълга писта, която стигаше чак до изсушеното корито на Езерото на конярите. Различни по размер и предназначение хангари и помещения бяха струпани в другия край на пистата, между нея и планината.