— Огън!
За разлика от подводниците през Втората световна война, торпедните установки на „Норфолк“ бяха разположени в средата на корпуса й и отвърстията им сочеха нагоре.
Причината бе, че торпедата МК-48, с които бяха въоръжени, не се насочваха с мерник, а с помощта на кабел или по предварително зададена цел. В този случай оръжейният офицер бе препрограмирал всичките торпеда на борда — общо двайсет и четири.
Бяха изстреляни четири торпеда. Веднага щом напуснаха установките, екипажът се хвърли да зарежда нови четири. Първите четири се издигнаха към повърхността и същевременно се разпределиха според целите си — по две за всяка. Задното торпедо изоставаше само на две секунди от предното. Според плана предното торпедо щеше да взриви отвор във външната стена на корпуса, а задното да пробие вътрешната. При това точно на съчленението между два отсека, за да ги наводни едновременно. Следващите залпове щяха да предизвикат същия ефект при съседните отсеци.
— Торпедата са по курса — докладва оръжейният офицер. — Двайсет секунди.
Портър надзърна през перископа. Забеляза, че най-близкият ескортиращ кораб — разрушител, вече се извръща към тях. В същия миг подът под краката му потрепери — следващите четири торпеда се отправяха към целта.
— Засякоха ни — докладва сонарният оператор.
— Продължавайте стрелбата — нареди Портър. Разрушителят се приближаваше към тях. Той завъртя ръкохватките и центрира перископа върху „Джар Вайкинг“.
— Десет секунди.
Дори без слушалки вече се чуваше ясно шумът от приближаващия се разрушител.
— Пет секунди.
Два гейзера изригнаха едновременно насред океана.
— Твърде рано — промърмори Паркър. Последваха нови два гейзера, тъкмо когато тътнежът от първата експлозия достигна подводницата. Водният облак се разпръсна и той видя, че „Джар Вайкинг“ продължава необезпокояван да следва своя курс.
Портър викна на екипажа на мостика:
— Дясно на борд, флагманска скорост. Максимално бързо потапяне. — На борда зазвуча тревожният звън за потапяне. Портър повика радиста. — Свържи се с Пърл Харбър. Кажи им, че корабите имат защитно поле. Да предупредят останалите подводници. Нищо не може да се направи.
Провери отново приборите. Потапяха се с максимална скорост и същевременно се отдалечаваха от флотилията.
— Разстояние до разрушителя?
— Хиляда метра и се скъсява.
— Готови за отбранителни действия!
Още докато издаваше заповедта за стрелба, капитанът знаеше, че няма да могат да се отдалечат достатъчно преди ескортиращите кораби да ги атакуват. При симулациите успяваха да се измъкнат само в половината от проиграваните ситуации. Сега предстоеше да разбере доколко реалистични са били ученията.
— Торпеда във водата — докладва сонарният оператор. — Две на наш курс. Разстояние хиляда метра.
Най-доброто оръжие срещу подводницата бе това, което Портър току-що се бе опитал да използва — самонасочващи се торпеда МК-48.
— Изстреляйте примамка — заповяда той.
През една от торпедните тръби бе изстреляна малка, но много „шумна“ капсула, с надеждата да привлече двете вражески торпеда. Едва сега Портър забеляза, че е вкопчил пръсти в облегалките на стола.
— Разстояние петстотин метра. Движат се по курса.
— Подготви се за удар — нареди Портър.
— Триста метра. — Операторът повиши глас. — Едно от торпедата се отклонява. Поема към примамката.
„Петдесет процента“ — повтаряше си Портър.
— Сто метра.
Портър затаи дъх, скован от мисълта за предстоящата експлозия. И той, както всички останали на борда, подскочи, когато откъм носа долетя глух тътен. Но само това. Никаква експлозия.
— Засечка! — извика пръв оръжейният офицер.
— Дръжте същия курс! — разпореди се Портър и едва сега въздъхна облекчено. — Докладвайте за пораженията!
— Засега не се виждат поражения — обади се от предния отсек първият мичман. — Торпедото е попаднало в… — последва пращене, — на носа. Нещо не е наред с… — Нова серия от смущения, след което връзката прекъсна.
— Остани на връзка! — извика Портър на оръжейния офицер и се втурна към долния люк. Спусна се по стълбата, като спираше само при люковете между отсеците. Когато обаче доближи люка на предния отсек, спря, забелязал странно трептене на металната стена. Пресегна се и сграбчи валчестата дръжка на люка, но в същия миг подскочи от болка, сякаш дръжката бе нагорещена до червено.
Дръпна ръце и ги огледа учудено. Нямаше и следа от изгорено, но болката остана. Той размърда пръсти и изведнъж се ококори — вените му бяха подпухнали и кой знае защо — съвсем почернели.