В мига, когато нановирусът достигна мозъка му, капитан Портър изкрещя. Викът му отекна във всички ъгълчета на подводницата, към които бързо се прокрадваха нановирусите.
Иран
Дивизията, командвана от генерал Кашир, бе разквартирувана в Табриз, североизточен Иран. Като се имаше предвид местоположението, пунктът имаше стратегическо значение. На север бяха разположени Армения и Азербайджан. На запад бе Турция, под нея — Ирак. Светът може би бе забравил, че цели единадесет години между Иран и Ирак бе бушувала една от най-кръвопролитните войни в региона. Жертвите наброяваха почти два милиона, но нито една от двете страни не бе успяла да завладее и няколко километра от безжизнената пустиня, в която се водеха военните действия.
Употребата на забранени химически оръжия, изпращането на деца в ролята на „живи миночистачи“, за да прочистят пътищата на танковете, и екзекуцията на пленниците бяха често срещани явления и от двете страни по време на войната. Едва през 1990 бе постигнато споразумение за прекратяване на огъня, но мирен договор така и не бе подписан. Като се добавят размириците в бившите съветски републики на север и изток и постоянната заплаха от кюрдски въстания, нищо чудно, че регионът оставаше един от най-неспокойните. На всичко отгоре Кашир трябваше да се съобразява с периодичните „чистки“, провеждани сред офицерския състав от командването. По някаква на пръв поглед неведома прищявка на съдбата той не само бе оцелял при тези чистки, но и бе повишен в генералски чин. Всъщност дължеше всичко това по-скоро на едно тайно споразумение, което бе сключил в началото на кариерата си.
Канцеларията му се намираше на последния етаж на най-високата сграда в градчето и от нея той можеше да наблюдава цялата околност. Както бе правил ежедневно през последните няколко години, генералът включи компютъра и въведе достъп до една обезопасена връзка за електронни съобщения.
За разлика от предишните дни обаче, този път го очакваше писмо от тайния му благодетел.
В началото Кашир бе толкова изненадан, че само се блещеше в екрана. В графата за тема на писмото обаче бе въведена правилната парола: „ятаган“.
Само още един човек на света знаеше този адрес. Известен на различни разузнавателни агенции с прозвището Ал-Иблис, в действителност той бе Сянката на Аспасия. Тъкмо на неговите машинации през последните години Кашир дължеше високия си пост и сега не му оставаше друго, освен да откликне на призива на своя създател. Кашир премести маркера на мишката и отвори писмото. След като го прочете, отмести поглед към прозореца, който гледаше към северната страна на града. Денят бе ясен и слънчев и в далечината ясно се виждаше един заснежен планински връх. До планината, разположена на самата граница с Турция, имаше сто и двайсет мили.
— Агри Даги — прошепна Кашир, изправи се и отиде до прозореца. Така наричаха върха местните жители. Официалното му име бе Арарат. Сянката на Аспасия му нареждаше да отцепи подстъпите към този връх дори ако това означава война с Турция.
Генерал Кашир вдигна телефона и нареди на адютанта си да събере дивизионния щаб.
Марс
Три пъти по-висок от Еверест, Монс Олимпус не се виждаше от подножието си, тъй като бе скрит от извивката на хоризонта. Той беше най-големият вулкан на Тарзийската издатина — планинска верига, която обхващаше почти цялата обиколка на Марс и бе толкова масивна, че бе предизвикала дори преместване на планетарната ос.
Параметрите на Монс Олимпус бяха смайващи. Над петнадесет мили височина и почти триста и четиридесет мили дължина при основата. Вулканът бе заобиколен от базалтова стена с височина четири мили. Без съмнение това бе най-високата и най-колосална планина в Слънчевата система.
В югоизточния край на базалтовата стена в пълен ход бе друго не по-малко колосално инженерно постижение, осъществявано от армия роботи. Осемкраки механични копачи разкъртваха базалта — прокарваха през него път, а с парчетата строяха наклонена площадка, която се простираше на стотици мили в пустинята.
Пред копачите пълзяха роботи-изследователи, които вземаха образци от почвата и поставяха жалони. Всички машини се контролираха от един страж-компютър, разположен в недрата на Сидония — региона, предизвикал толкова много научни спекулации заради странното си подобие с човешко лице на снимките, направени от първите орбитални сонди. Съмненията на учените не бяха напразни — тук бе разположена аирлианска база, в която се бяха приютили Аспасия и последователите му след потопяването на Атлантида. По-късно той и екипажът загинаха малко преди да се озоват на борда на кораба-майка, взривен в околоземна орбита от Търкот.