На места ръбът на корниза бе почти заоблен, снегът върху него — податлив и хлъзгав. Налагаше се да се уповава на късмета си. Отляво пропастта сякаш беше бездънна.
Ървинг си пое въздух с пълни гърди и едва сега почувства, че кислородният приток е намалял. Опита се да си спомни кога бе превключил последната бутилка, но умът му бе съвсем замъглен.
Изведнъж се подхлъзна с левия крак и хлътна надолу. Тялото му го последва, набирайки инерция. Опита се да се запъне с крак в скалната стена под корниза, но не успя — краката му бяха замръзнали и почти не го слушаха. Започна да пада, завладян от убеждението, че се е провалил. Само ръцете му драскаха машинално по снега.
Най-сетне успя да се прилепи към скалата, притиснал дясната страна на лицето си към мразовитата й повърхност. Но дори не я усещаше. Очите му бяха приковани към онова, което следваше. Малко по-нататък, където корнизът се разширяваше, се виждаше вдлъбнатина, дълбока почти метър. В задния й край, подпрян на стената и забоден в снега, стърчеше Екскалибур — скрит в покритата с орнаменти ножница.
Ървинг пропълзя последните няколко стъпки, напълно забравил опасността, която го дебнеше зад заобления ръб на корниза. Сепна се, когато забеляза, че от двете страни на меча има по един замръзнал труп. Ървинг ги огледа отблизо. Този отдясно беше облечен с кафяви кожени дрехи — същите като на трупа в подножието на стената. Другият също носеше кожени дрехи, но под тях имаше мантия, поръбена със златни и сребърни нишки. Лицето на мъжа бе набраздено от бръчки, косата му беше дълга и посивяла. В замръзналата си ръка стискаше дълъг дървен жезъл.
Двата трупа сякаш стояха на почетна стража до меча, изцъклили мъртвешките си очи. На ръката си всеки от замръзналите носеше пръстен с око. Лицата им бяха изкривени в зловещи усмивки, останали непроменени хиляди години.
Ървинг отново насочи вниманието си към Екскалибур, наведе се напред и посегна към дръжката. Изведнъж забеляза, че повърхността й леко блещука. Изпитваше непреодолимо желание да я стисне, но ледът му пречеше да стигне до нея.
Изведнъж осъзна, че вече не чувства ръцете си. Дръпна се, но те бяха залепнали за леда. Опита отново да се освободи, като вложи всичките си сили. На лицето му се изписа почуда, след като три от пръстите на дясната му ръка и два от лявата се откъснаха със сух пукот и останаха замръзнали върху леда. Не почувства болка, само слаб сърбеж някъде под лакътя.
С огромно усилие успя да приседне между двата трупа. Лъчите на слънцето падаха почти хоризонтално, скоро щеше да се стъмни. Колкото и да му се струваше странно, вятърът бе утихнал напълно. Възцари се зловеща тишина, единственият звук бе собственото му, хрипкаво дишане през кислородната маска.
Той се облегна на скалата, изтощен до смърт. С последни сили завъртя глава и отново погледна Екскалибур. На лицето му се изписа усмивка. Малко след това издъхна.
НАСТОЯЩЕТО
8.
Зона 51
Търкот не обърна внимание на Яков, Че Лу и Муалама и влезе направо в стаята, където бе останала Дънкан. Дрехите му бяха покрити с прах от пустинята, сместа от пот и прах бе образувала на слепоочията му черна коричка.
— Върна се — отбеляза Дънкан с колеблива усмивка. — Майк, вече ти казах, че…
— Шшшт. — Търкот положи пръст на устните й. Но това не я спря.
— Казах ти цялата истина — такава, каквато я знам.
— Сигурен съм. Мисля, че имам представа какво са ти направили. Когато проникнахме в базата на „Меджик-12“ в Дълси, открихме, че са извършвали различни експерименти с отвлечени хора, между които и с Джони Симънс — бивш приятел на Кели Рейнолдс. Ровичкали са се в мозъците, като са използвали аирлианска технология.
— Дълси беше унищожен.
— Да, но не и познанията, натрупани там. Изглежда, са работили върху ЕПП — електронно повлияване върху паметта. Целта на „Меджик“ е била да се изтрият спомените на отвлечените и вместо тях да бъдат имплантирани фалшиви спомени или дезинформация.
Дънкан сбърчи вежди.
— Да не искаш да кажеш, че спомените ми са фалшиви? Че всичко, което знам, е лъжа? Че са вкарали в мозъка ми погрешни електронни сигнали?
Търкот чукна с пръст папката от ЦРУ.
— Лиза, ние знаем, че спомените ти са фалшиви.
Лицето й се изопна.
— Значи нямам син?
— Боя се, че не.
Лиза поклати глава.
— Не може да бъде. Просто е невъзможно. Та аз го помня — толкова добре си го спомням. По дяволите, Майк, помня дори как го родих. Помня болката. Гледах го как расте. Може би някои от спомените ми са фалшиви, но останалите? Не може всичко да е лъжа.