Търкот се поколеба, защото се опасяваше, че съобщението може да бъде засечено от стража или Сянката на Аспасия и това да доведе до смъртта на Кели. Беше се постарал да предаде на въпросите си вид на невинно интервю — надяваше се с репортерския си нюх Кели да усети какво се крие зад тях.
— Какво става? — попита той.
Куин посочи голямото табло на стената.
— Към нас летят дванайсет вертолета и един товарен самолет.
— Подкрепления? — попита Търкот. Зона 51 функционираше с минимален състав, след като Вашингтон бе отзовал част от персонала. От някогашните триста души бяха останали само шестима.
— От доста време се опитвам да осигуря свежи сили — отвърна Куин, — но не съм получавал съобщение за пристигането на самолет. Освен това не отговарят на запитванията ни.
— Разстояние? — Търкот веднага пренасочи вниманието си към новата опасност.
— Десет километра. Приближават се бързо.
Търкот изпита радостна възбуда. Знаеше, че в правителството във Вашингтон — както и във всички други правителства — има внедрени агенти на извънземните от двете враждуващи фракции. И което бе по-лошо — имаше още цял куп тайни човешки организации, които сътрудничеха на едните или другите, опитваха се да бъдат неутрални, или да възпрепятстват действията на пришълците.
Шансовете да са техни съюзници бяха минимални.
— Прехвърли ли цялата информация на дискове? — попита той. — Архивните материали, ръкописа на Бъртън, записите от „Меджик“? Всичко?
— Да — отвърна Куин.
Търкот гледаше как светещите точки на екрана се уголемяват. Вертолетите бяха над езерото.
— Взимай дисковете, повикай останалите и да се качваме на скакалеца — нареди Търкот.
— Но защо… — почна Куин, но Търкот го прекъсна:
— Веднага!
Куин продължаваше да се колебае.
— Лекарят отведе Дънкан в медицинската лаборатория на приземния етаж, за да й направи някакви изследвания — каза той. — Мога да повикам само Че Лу, Кинсейд и Муалама.
— Ами хайде де! — почти извика Търкот, наведе се над компютъра, прати съобщението до Кели и после се втурна към асансьора.
Отпред летяха пет вертолета „Апачи“, следвани от други пет УХ-60 „Блекхок“, които пренасяха войници. Носеха се ниско над пустинята, само на шест-седем метра от земята.
На десет мили ги следваше един специално модифициран транспортен самолет Ц-130 с големи червени кръстове, изрисувани на крилете и опашката.
Докато тичаше през пясъчните дюни към медицинската лаборатория, Търкот вече чуваше шума от вертолетите. До първите хангари имаше още около четвърт миля.
Внезапно над него се спусна един „Апачи“, извъртял надолу дулото на 30-милиметрова картечница. Търкот не му обърна внимание — беше убеден, че независимо какви са заповедите им, американските войници няма да стрелят по невъоръжен човек. Когато стигна вратата на хангара, първият „Блекхок“ вече кацаше сред облаци прах на трийсетина метра от него. Отвътре скочиха дузина войници с маскировъчни униформи.
Търкот отвори вратата на хангара.
— Лиза!
Никакъв отговор. Той се затича по коридора и натисна дръжката на вратата на лабораторията. Беше заключена. Търкот ритна вратата с крак, точно над дръжката. Дървото се разцепи. Той блъсна още веднъж с рамо и влетя вътре. Дънкан лежеше на кушетката със затворени очи. Търкот изтича при нея.
— Лиза?
И подскочи, усетил остро пробождане в дясната ръка. Извъртя се и блъсна с разтворената си длан лекаря в гърдите. Мъжът отхвръкна назад и изпусна спринцовката. Почти веднага се опита да стане, но Търкот го удари пак и този път той изгуби съзнание.
Търкот се върна при кушетката и се помъчи да вдигне Лиза, но ръцете му бързо отмаляваха. Напрегна всички сили, но и този път не успя. Коленете му се подгънаха и той се подпря на кушетката.
Чу, че влизат хора. Падна на пода. Не можеше да помръдне, нямаше сили дори да говори. Няколко войници влязоха в стаята. Двама от тях вдигнаха Дънкан и я отнесоха. Един офицер коленичи до него, провери му пулса, после огледа униформата му, като спря внимание на отличителните знаци. На лицето му се изписа колебание, после той се изправи и нареди:
— Да вървим.
— Но, сър, нали трябваше да арестуваме и… — заговори един от войниците.
— Това е заповед — натърти офицерът.
Всички излязоха и Търкот остана сам.
— Побързай! — Куин дръпна лаптопа от ръцете на Че Лу, за да й помогне. Тичаха през хангара към очакващия ги скакалец. Яков, Муалама и Кинсейд вече се катереха по стълбичката. Вратите на хангара бяха отворени и отвън се чуваше шумът на кацащите вертолети.