— Тогава защо въобще го обсъждаме? — попита Пак. Кармоди бе командващ Осма армия от две години. Произхождаше от смесен брак на американец и корейка и това определяше особеното му положение. Беше израсъл в САЩ, завършил бе Военната академия „Уест Пойнт“ и бе служил в различни краища на света преди да се върне в родната страна на майка си.
— Моето правителство… — поде той и отново се поколеба каква формулировка да използва. — Господин президент, нека говорим открито. Сред моите офицери се шири безпокойство относно способността на американското правителство да се справи с текущата криза. Говори се, че сред правителствените чиновници са се внедрили агенти на пришълците. Това гласуване… не зная как ще гласува представителят на Щатите, но аз съм напълно съгласен с вас, че пришълците са зло. Китайците избраха да застанат на страната на Артад и от това също няма да излезе нищо хубаво. Ако питате мен, едва ли на някого във Вашингтон сега му е до вашите проблеми.
— Положението обаче ще се промени, ако си позволите да използвате атомно оръжие срещу държава, която разполага със същото — посочи Пак.
— Вярно е — кимна Кармоди. — Но, господин президент, аз смятам… — Прекъсна го силен звън, който накара и двамата да се сепнат.
— Това е пряката линия със севернокорейския президент, която изградихме само преди няколко години. Никога досега не е била използвана. — Пак завъртя фотьойла и вдигна слушалката на червения телефон. Кармоди стана и се отдалечи в другия край на стаята, за да не излезе, че подслушва разговора. Върна се чак когато чу, че Пак затваря телефона.
— Северна Корея току-що ни отправи ултиматум. Те са се съюзили с китайците, които от своя страна са избрали страната на Артад. Можем да се присъединим към тях, или да умрем. Изглежда, ще трябва да гласуваме тук и сега.
— Вашето решение? — попита Кармоди.
— Вече му го съобщих. Ще се бием.
Тихият океан
Силовият щит бе изключен за съвсем кратко време, през което самолетоносачите „Стенис“ и „Вашингтон“ промениха курса с двайсет градуса надясно, така че самолетните им площадки бяха обърнати право срещу вятъра. Все още се намираха на два дни плаване от Хавайските острови и на разстояние от хиляда и двеста мили. Като се имаше предвид обсегът на изтребителите Ф-14, с които бяха въоръжени самолетоносачите, който не надхвърляше — дори след допълнително зареждане — разстоянието от две хиляди мили, маневрата им изглеждаше най-малкото необяснима. На всичко отгоре допълнителните резервоари на шейсетте самолета, подредени във формация и ориентирани към Хавайските острови, не съдържаха и капчица гориво, което означаваше, че ефективният им обсег е едва хиляда и петстотин мили.
Освен това самолетите не летяха в икономичен режим, а на допълнителна тяга, при М2 — със скорост от хиляда и петстотин мили в час, което означаваше, че ще долетят до Хавайските острови с почти изпразнени резервоари.
Силовият щит зад самолетите се затвори и самолетоносачите отново поеха по пътя си.
Тайванският проток
Според археологическите изследвания хората населявали Тайван едва от десет хиляди години. Имаше сведения, че през дванайсети век японски войски завладели част от острова. Първите европейци, посетили острова през 1590 година, били португалците. Нарекли го Формоза, което на техния език означава „красив“. Испанците опитали да построят селище, но били прогонени от холандците, които окупирали Тайван и съседните му острови през 1622 година.
През 1644 година разгромените привърженици на династията Мин се прехвърлили на острова, изгонили холандците и създали своя държава.
През 1860, след победата на британците над Китай в Опиумната война, бил подписан Тиенсинският договор, според който две от пристанищата на западния бряг се отваряли за чуждоземни кораби. Малко по-късно започнали да пристигат католически и протестантски мисионери.
В залеза на първата Китайско-японска война Китай бил принуден да преотстъпи острова на Япония. Местното население обаче отказало да се подчини и въстанало срещу японските нашественици. Размириците и последвалите ги брутални опити за „японизация“ на островните обитатели продължили около петдесет години, до края на Втората световна война и разгрома на Япония. Тайван бил върнат на Китай, но жителите му гледали на това решение по същия начин, както и на предишното. Те отново въстанали и бунтът им бил потушен с още по-голяма жестокост от собствените им сънародници.
Събитията на материка обаче не се развивали твърде благоприятно за управляващата партия на Гуоминдана и армията, под ръководството на Чан Кай Ши, била принудена — подобно на някогашните поддръжници на династията Мин — да потърси убежище на острова. Комунистите възнамерявали да завладеят Тайван, но плановете им били осуетени, когато американският флот блокирал протока. Впоследствие американското правителство наляло четири милиарда долара в икономиката на Тайван, за да подсигури „свободата“ и „демокрацията“ на острова, но си затваряло очите пред очевидните сведения за корупцията на правителството на Чан Кай Ши.