По някои данни поне един милион тибетци били избити през следващите години в хода на опитите на Китай да превърне насилствено Тибет в своя провинция. От шестте хиляди манастира, съществували преди окупацията, бяха останали само дванадесет — другите бяха разрушени, често превръщани в учебни мишени за китайската артилерия. Носеха се слухове, че китайците подлагали на стерилизация тибетски жени и изхвърляли ядрени отпадъци в много райони на Тибет.
Всичко това не вълнуваше ни най-малко китайския майор, който се беше изправил на каменната веранда. Той бе разквартируван в Тибет по съвсем друга причина. След като изгледа тримата, които стояха пред него, майорът сведе поглед към пратената по факс заповед от Пекин. Факсът бе подписан от самия президент, така че не можеше да става въпрос за никакво колебание относно изпълнението на заповедта. Тримата бяха пристигнали с вертолет само преди десетина минути. Майорът, известен в алпинистката общност само с името Аксу, беше нисък, жилест мъж с бакърена кожа. Вече два пъти бе изкачвал Еверест — единия път от юг и втория — по трудния северен склон. Съгласно пристигналата заповед от него се очакваше да отведе тримата новопристигнали на северния склон.
Дори тук, далече от столицата, вече се знаеше, че Китай е нападнал Южна Корея и Тайван. Майорът не разбираше какво общо може да има това с тримата непознати, а и факсът не обясняваше нищо. Едно бе сигурно — тримата бяха чужденци, с бледи кожи, червеникави коси и очи, скрити зад непроницаеми черни очила. Освен това ги ръководеше жена.
— Еверест не е място за аматьори — каза им той.
Лексина кимна.
— Зная.
Аксу се изплю на каменните плочи.
— Един от всеки пет, които потеглят нагоре, умира.
— Достатъчно е и един от нас да стигне — рече Лексина.
— За какво ви е притрябвало да се качвате?
— Защото трябва да вземем едно нещо оттам.
— Какво нещо?
— Не мога да ти кажа.
— Ако ми кажеш какво ти трябва, моите хора ще ти го донесат.
— Не. Трябва да отидем ние.
Аксу обърна гръб на тримата и погледна на югозапад. Хоризонтът бе запречен от заснежени върхове, но Еверест не можеше да бъде сгрешен. Аксу бе излизал на всички страни на върха, но нямаше никакво съмнение, че от тази страна се разкрива най-красивата гледка. Денят бе ясен и слънчев и върхът, който обикновено бе забулен в облаци, сега се виждаше, сякаш бе съвсем близо. Но той знаеше, че времето в планината може да се промени за броени минути.
— Ще ни отнеме две седмици.
— Не разполагаме с две седмици — отвърна Лексина.
— Невъзможно е да стигнем по-бързо. Поне една седмица ще трябва да прекарате в базовия лагер, за да се аклиматизирате. Ако се изкатерите твърде бързо, ще получите мозъчен оток и ще умрете.
— Вече сме се аклиматизирали към височината — заяви Лексина.
— Единственият начин да се аклиматизирате е като стоите на високо.
— Майоре — каза Лексина и го погледна право в очите. — Това тук е заповед.
Аксу сви рамене.
— Тръгваме след час.
Димона
Вертолетът кацна непосредствено зад оградата на Димона и едва сега Шерев си позволи да въздъхне облекчено. Докато летяха от Йерусалим, той следеше новините по радиостанцията. Някои смятаха, че самоубийствената атака срещу кивота е била дело на арабски терористи и че предстои обявяване на война. Шерев обаче разбираше, че подобни изказвания са прибързани.
Не след дълго се оказа прав, тъй като в поредните новини разкриха, че пилотът на вертолета е бил евреин. Капитан, ортодоксален фундаменталист. Докато войниците пренасяха кивота в пещерата, Шерев не спираше да клати глава. Опасни хора бяха това фанатиците. Страх ги беше, че кивотът не се оказа дело на човешки ръце, както се твърдеше в Библията. Излезе, че е от извънземен произход, а това означаваше, че много неща, в които сънародниците му бяха вярвали безрезервно, са лъжа. Шерев знаеше, че когато някой посегне на човешката вяра, заплашва самото съществуване на хората.
За момент бе изкушен да прибере кивота на сигурно място и да изчака събитията със скръстени ръце. Но не биваше. От опит Шерев знаеше колко е висока цената на всяко бездействие — особено при военни операции.