Не му оставаше нищо друго освен да заповяда пълно отстъпление.
Южна Корея
Близо един процент от територията на Корейския полуостров оставаше недокоснат от човешка дейност в продължение на повече от петдесет години. Но това не беше резултат от засилената активност на защитниците на околната среда, а на една продължаваща през този период, макар и студена война. Когато през 53-та бе подписано споразумението за прекратяване на огъня, фронтовата линия между американските части, от една страна, и севернокорейските и китайски, от друга, пресичаше зигзагообразно средата на полуострова. Съгласно постигнатото споразумение армиите отстъпиха на два километра назад, като оставиха четирикилометрова зона помежду си — тя се простираше от Китайско до Жълто море.
На тази ничия земя ръждясваха изоставени оръжия, гниеха скелети, дебнеха жертвите си минни полета — истински природен резерват, лишен от човешко присъствие. От южната страна, на около петстотин метра от демилитаризираната зона, бе опъната ограда от бодлива тел, в по-голямата си част електрифицирана; покрай нея непрестанно се движеха патрулни коли. На равни разстояние зад оградата стърчаха наблюдателно-стрелкови кули, оборудвани с прожектори.
След близо петдесет години подготовка севернокорейският план за нападение през демилитаризираната зона беше перфектно координиран. Също толкова перфектно бе отработена защитата на южнокорейските и американските войски. Само шейсет секунди след началото плановете на двете страни се изпариха в хаоса на тоталното опустошение.
Зад един висок хълм на севернокорейската страна на границата, скрита за наблюдение от вражеските войници, се намираше сграда, която наподобяваше просторен склад. В сградата се бяха натъпкали близо две хиляди севернокорейски десантници под командването на полковник Лин.
В центъра на обширната вътрешност на сградата имаше широка двайсет метра врата, наклонена под четирийсет и пет градуса. Лин си погледна часовника, изчака минутната стрелка да стигне цифрата „12“, след това махна отсечено с ръка, давайки знак на инженерите. Вратата бавно се отмести, разкривайки входа към миньорска шахта, озарена от мъждиви лампи, която се спускаше под земята в южна посока. Един инженерен взвод нахлу в тунела, който бе достатъчно широк, за да се движат един до друг десет души. Лин ги последва на съвсем късо разстояние.
Хората му бяха гладни, не в преносния, а в прекия смисъл. От десетина години Северна Корея имаше проблем с изхранването на населението. Гладът бе чест гостенин във всяко семейство. Войниците получаваха най-големи порциони, но всички знаеха, че роднините им вкъщи гладуват. Десетки хиляди бяха измрели само през последните няколко години.
Бойците пред Лин спряха и той също спря и вдигна ръка, за да даде знак на войниците си да изчакат. Усещаше хората си като единен организъм, който се движеше на юг под земята, дебнейки изгоден момент, за да се нахвърли върху врага.
Продължиха да се прокрадват още трийсет минути. Лин знаеше, че отдавна са минали отвъд демилитаризираната зона и границата между двете държави.
Скоро спряха пред масивен детонатор с няколко ръчки, разположен на средата на тунела; от него излизаха множество жици. Зарядите бяха поставени преди повече от двайсет години, но на всеки шест месеца изпращаха доброволци, за да проверят състоянието им.
Един от инженерите премести едновременно ръчките. Земята потрепери. Лин премигна, когато сред облаците прахоляк пред него се показаха слънчеви лъчи. Той замижа и отри очи от потта и праха. После всичко утихна.
Лин отвори очи. Бе ясен ден. Пътят пред тях бе отворен. Вече усещаше, че ако не раздвижи крака, войниците зад него ще го стъпчат от нетърпение.
Позволи си да спре само за миг. Споходи го колебание — дали да атакува, или да се предаде на сънародниците си от юга?
Турция
Пет мили. Пътят се издигаше нагоре, хълмовете се сливаха с Арарат. Две от машините се развалиха и ги избутаха встрани. Генерал Кашир непрестанно правеше справки с картата, оглеждаше местността и търсеше най-добрия маршрут към Ахорското дефиле.
Никой не видя самолетите, докато не изникнаха иззад планината. Миг по-късно те почнаха да косят предните бронетранспортьори от колоната. Ударната вълна от бомбите блъсна Кашир в лицето като топъл вятър. Той изви глава нагоре, но турските изтребители вече бяха на мили зад тях и описваха широк завой преди да подхванат втората атака. Когато погледна напред, Кашир видя само димящите останки на ударените машини.