Същата нощ фараонът бе издал заповед никой да не излиза на платото, ала поданиците му и без това бяха уплашени заради страховития бой, разиграл се в небето. Хуфу и Асим стояха на покрива на храма в подножието на пирамидата. Нощта бе съвсем ясна. Червеният камък бе загаснал, а Екскалибур беше прибран в ножницата си, привързана за пояса на фараона.
Хуфу все още си представяше ясно черния паяк, спуснал се от небето. Макар да не знаеше каква е природата му, той не се съмняваше, че в него се крие заплаха. Съществата, които го командваха, несъмнено бяха достатъчно силни, за да карат дори Боговете да се страхуват.
— Какво чакаме?
— Когато мечът е в ножницата — отвърна Асим и спря търсеше подходящите думи, — колесниците на Боговете не могат да приближат червения камък. Трябва да го извадите, господарю.
Хуфу оголи меча. В същия миг камъкът се озари в ярко сияние. Асим продължи:
— Сега вече достъпът до камъка е открит.
— За кого? За колесницата на Боговете?
— Виж, господарю. — Асим сочеше на север.
Нещо се приближаваше в небето. Хуфу напрегна очи и изведнъж осъзна, че това е още един летящ паяк. Не, този предмет имаше формата на преобърната чиния, а сиянието му бе като онова, което бяха видели в подземната кухина.
— Колесницата на Боговете — прошепна Асим.
Нещото прелетя над тях и увисна над върха на пирамидата, на петстотин стъпки над тях. Ослепителен лъч бликна от основата му и обгърна Главния страж — същия, който бяха вдигнали там с неимоверни усилия едва миналата седмица. Макар да бе по-голям от блоковете, които изграждаха пирамидата, Хуфу знаеше, че е по-лек, а това вероятно означаваше, че е кух. Никой не знаеше от какво е направен, тъй като червеникавата му повърхност блещукаше и хората се страхуваха да я докосват.
Хуфу се отдръпна втрещено, когато Главният страж неочаквано се откъсна от върха на пирамидата и се издигна във въздуха, сякаш бе омагьосан. Следван от Стража, златистият обект започна да се отдалечава на север, в посоката, от която се бе появил. Хуфу го изпроводи с поглед, докато не се скри в нощното небе, после се обърна към Асим.
— Къде отива?
— На сигурно място, господарю. Където ще е отделен от ключа.
— Защо трябва да са разделени?
— Главният страж ще е в по-голяма безопасност, ако ключът не е при него. — Асим уморено потърка слепоочията си. — Мечът, който сега е у вас, някога е принадлежал на самите Богове. Чрез него те са управлявали Стража, а той е властвал над царството.
Хуфу огледа гладкото острие. Никога не бе виждал толкова фин метал.
— Значи това е могъщо оръжие — промърмори той.
— Така е — потвърди Асим. — Най-вече защото контролира силата на Главния страж. Който държи този меч, има голяма власт.
— И сега какво?
— Наредихте ли на войниците си да претърсят пустинята за останки от черния паяк, господарю?
— Не откриха нито следа от небесното чудовище, но въпреки това задържаха всички хора, които срещнаха в района.
Асим кимна.
— Задържаните ще вземат участие в това, което ще предприемем утре.
— Какво по-точно?
— Господарю, утре трябва да разрушим нещо, което твоя народ изграждаше в продължение на двайсет години. — Той посочи с ръка. — Облицовката на пирамидата трябва да бъде свалена.
— Защо?
— Тя изпраща сигнали, господарю, но не доведе Боговете, както се надявахме, а техните врагове.
Хуфу знаеше, че пирамидата се вижда от много далече. Опита се да си представи как ли е изглеждала откъм небето, когато я е зърнал черният паяк. Не му се искаше да дойде отново.
— Ще го направя.
Спотаен в тъмните сенки на купчина натрошени камъни, наблюдателят от пустинята бе проследил същата сцена, на която бяха станали свидетели Хуфу и Асим. Той си отбеляза внимателно посоката, в която бяха изчезнали златистият диск и Стража. Въпреки тъмнината успя да запише всичко това върху парчето пергамент, което носеше. Докато ръката му се движеше върху пергамента, пръстенът с окото отразяваше разпиляната звездна светлина.
Когато приключи, той се запрокрадва уверено към една малка колиба на брега на Нил. Щом стигна там, провери отново записките си, за да е сигурен, че всичко съответства, сетне ги нави и ги пъхна в цилиндричен калъф, който залепи с восък и накрая запечата с пръстена.