— Разпръснете се и заемете отбранителна позиция — нареди той.
Танковете и бронетранспортьорите потеглиха в различни посоки тъкмо когато турските изтребители се върнаха за следващата атака. Половината от бронираните машини бяха унищожени, но останалите продължаваха да пълзят по склоновете на планината.
В полет
— Получихме съобщение от Кели. — Гласът на Куин бе почти неузнаваем в слушалките, заради заглушителните устройства, които не позволяваха разговорът да бъде подслушван.
Търкот погледна през рамо. Муалама бе приседнал върху раниците, облегнал глава назад и затворил очи. Изглежда, дремеше. Морис бе отворил един от куфарите и проверяваше снаряжението. Току-що бяха прекосили Източното крайбрежие на Съединените щати и се носеха със скорост три хиляди мили над Атлантика.
— Е, и? — попита Търкот.
— Май напипахме местоположението на Екскалибур. Пращам ти разпечатка по факса.
Търкот кимна и в същия миг от процепа на машината се показа лист хартия.
— Щом ние го знаем, знае го и Сянката на Аспасия.
— И аз така смятам — рече Куин.
— Нещо друго освен съобщението?
— Само координатите и една дума.
Търкот чакаше.
— Внимавай.
НАСТОЯЩЕТО
13.
Южна Корея
Сеул, столицата на Южна Корея, имаше неудобството да се намира на сравнително късо разстояние от демилитаризираната зона. Докато севернокорейските и китайските части нахлуваха през и под границата, генерал Кармоди и южнокорейският президент трябваше да направят светкавични промени в плановете си, съобразявайки се с факта, че не разполагат както с тактически ядрени оръжия, така и с подкрепата на американския флот.
Главното предимство, на което все още можеха да се уповават, бе планинският характер на страната, който позволяваше оборудването на труднодостъпни отбранителни позиции.
За разлика от войната през петдесетте години, сега и двете враждуващи страни разполагаха с механизирана армия, която макар да осигуряваше огнева мощ, все още ограничаваше тяхната маневреност. Тесните колони от севернокорейски и китайски бронирани части, които се движеха в проходите на юг, ставаха лесна плячка за атаките на южнокорейските изтребители. Още по на юг инженерни части бяха минирали проходите с конвенционални експлозиви, за да прекъснат главните пътни артерии.
Цели планински масиви се сриваха върху пътищата, падаха мостове, пукаха се язовирни стени, освобождавайки гигантски вълни. За да спаси страната си, президентът бе готов да пожертва голяма част от нея.
В президентския дворец в Сеул и в щаба на Осма армия войници товареха на камиони секретна документация и снаряжение — готвеха се за спешна евакуация. Генерал Кармоди беше при президента Пак, откъдето поддържаше постоянна връзка с частите си. Тъкмо когато двамата слизаха по стълбите на президентския дворец, за да се натоварят на хеликоптерите, рояк китайски ракети М-11 профуча над тях и удари южните квартали на града, като вдигна колосални облаци прах и дим.
— Не разбирам — повдигна рамене президентът, учуден от липсата на взривна вълна и разрушения.
За разлика от него, генерал Кармоди вече знаеше какво става. Той отвори преметнатата през рамото му чанта, извади противогазова маска и я подаде на президента.
— Сложете си това.
Пак погледна маската, едва сега осъзнал смисъла на ракетната атака, огледа площада и близките улици — в града имаше милиони хора, — после бавно поклати глава и даде знак на американския генерал да си прибере маската.
— Не. За това — той посочи града — ще отговарям аз. А вие се погрижете за останалата част от страната. Накарайте ги да платят скъпо за това, което ни направиха.
Кармоди, който знаеше цената на времето в подобни моменти, побърза да си нахлузи маската. След това напъха ръцете си в ръкавите, за да прикрие оголената кожа. Екипажите на хеликоптерите бяха по-добре подготвени — носеха цели защитни костюми. Те си нахлузиха маските и махнаха на Кармоди и останалите да побързат. Генералът се поколеба за миг, после се затича към най-близкия хеликоптер.
Пак му обърна гръб и се втурна в другата посока. Откъм града долитаха ужасени писъци. Изведнъж му се стори, че някаква невидима ръка го сграбчва за гърлото. Въздухът едва си проправяше път към дробовете му. Пак премигна и се обърна към излитащите хеликоптери, но погледът му беше замъглен. Отново се опита да си поеме въздух, макар да разбираше, че колкото повече поглъща, толкова по-бързо отровата го убива.