— Огън! — нареди той.
От дулата на картечниците изригнаха огнени езици. Куршумите косяха беззащитните граждани със стотици. Пътят се покри с трупове и ранени.
След две минути Лин издаде нова заповед.
— Спри огъня!
Щом картечниците млъкнаха, виковете на ранените отекнаха по склоновете на планината. Лин огледа кървавото меле, сред което имаше разкъсани тела на жени и деца. В съзнанието му се пробудиха неканени спомени от детството му на север и той за първи път се попита какво ли ще донесе войната на всеки от тях.
Мидуей
Атолът Мидуей е разположен на хиляда четирийсет и две морски мили северозападно от основната група Хавайски острови. Въпреки огромното разстояние трите острова се смятат за част от Хавайския островен архипелаг. Коралов риф заобикаляше островите Сенд, Истърн и Спит, чиято обща повърхност не надхвърляше шестстотин акра. Атолът бил посетен за първи път през 1859 година, но в началото не събуждал никакви апетити, заради малките песъчливи островчета. Съединените щати го обявили за своя територия през 1876-а и го анексирали през 1908-а.
Първите заселници били служители от Търговската тихоокеанска кабелна компания през 1903-та — те пристигнали тук, за да разположат първия околосветски комуникационен кабел. През 1935 година компанията „Пан Американ“ изградила на острова база за тихоокеанските си хидроплани, а през 38-а, когато напрежението в региона започнало да се покачва, американският флот започнал строежа на военноморска база. Базата била завършена през август 41-ва и бомбардирана на 7 декември същата година.
Мидуей обаче е по-известен с морската битка, която се състояла в района през юни 1942 година. Останките от американския флот, които преживели погрома при Пърл Харбър само половин година преди това, поели на север, за да се срещнат с японския флот. Три американски самолетоносача — „Ентърпрайз“, „Хорнет“ и „Йорктаун“, се спотаили недалеч от острова, причаквайки приближаващия се японски флот, за който знаели от разузнавателните полети.
Японският флот ги превъзхождал както числено, така и по огнева мощ, в него имало четири самолетоносача и още много спомагателни кораби. След отчаяна серия от атаки и контраатаки американците нанесли на японците съкрушително поражение — пратили и четирите им самолетоносача на дъното на океана, — като загубили само „Йорктаун“. Битката при Мидуей променила баланса на силите в Тихия океан и оповестила началото на краха на японския милитаризъм.
Може би тъкмо заради спомена от тази битка адмирал Кензи бе избрал Мидуей за крайна цел на оттеглящия се от Хаваите флот, въпреки че тамошната военноморска база бе изоставена през 1997 година, а районът бе обявен за природен резерват.
Кензи разположи флота на северозапад от Мидуей, ескортиращите кораби бяха на външния периметър на оцелелия самолетоносач „Кенеди“. Вече беше получил няколко противоречиви заповеди от Вашингтон — от Пентагона му нареждаха да отплава на запад и да окаже подкрепа на американските сухопътни части в Южна Корея, а от Агенцията за национална сигурност настояваха да се отправи на изток към Сан Франциско, за да брани Западния бряг.
Той игнорира и двете нареждания, като на свой ред се разпореди да се пази строго радиомълчание и само да се прослушва сателитната връзка, без да се отговаря на запитванията. Корабите изключиха двигателите и останаха на минимален разход на енергия. Кензи бе по-загрижен за настроението и бойния дух на моряците си, отколкото за постъпващата по сателитната връзка информация. Също като него, и те бяха оставили семействата си на Хавайските острови. Страх, гняв, отчаяние, объркване — това бяха преобладаващите чувства на хората му.
Пърл Харбър
Макар дълбоко в себе си да осъзнаваше, че помага и служи на противника, капитан Локхарт очакваше с нетърпение първата си заповед. Намираше се на остров Форд, в самия център на Пърл Харбър, и бе заобиколена от група заразени като нея моряци. Зад тях имаше две дузини ракети „Томахок“, забравени в един от складовете при паническото отстъпление на флота. Десетина компресора помпаха въздух в маркучите, които се виеха по пясъка и изчезваха във водата.
Малко по-навътре, там, където доскоро стърчеше мемориалната сграда, сега имаше само оголено от нанороботите скеле. Тъмната вода кипеше, сякаш под повърхността й се спотайваше някакво огромно чудовище. Локхарт отстъпи неволно назад, когато от водата се показа метална мачта, която започна да се издига право нагоре.
Постепенно, докато въздухът изпълваше херметично затворените помещения на реконструирания крайцер „Аризона“, корабът се издигаше над водата, озарен от слънчеви лъчи за първи път от близо половин век. Веднага щом главната палуба се озова над морското равнище, Локхарт даде знак на моряците да се заемат с прехвърлянето на ракетите до построените за тях от нановирусите установки.