— Не, не го знаех — отвърна Яков.
— Тук понякога идват и тези, които имат различно… — Какел млъкна, търсейки подходяща дума — зрение. Там, откъдето ви вкарахме, е нашата задна врата. Не позволяваме на чужденци да минават през нея.
— Благодарни сме ви, че ни скрихте — отвърна Яков.
— В планината има и други — повтори Какел. — Иранците са пресекли границата. Много от тях бяха избити от турски самолети, но останалите продължават да се катерят нагоре. Не са далеч оттук. Това, разбира се, значи, че и турците са наблизо. — Той се усмихна злобно. — Турците знаят, че тук за тях е страшно. Затова ще си тръгнат веднага щом се разправят с иранците. Предполагам, че иранците търсят това, което и вие.
— Най-вероятно — съгласи се Яков.
— То е тук от много години. От толкова отдавна, че вече никой не помни точното време. Защо ви е потрябвало сега?
— Светът е във война — рече Яков. — Ние смятаме, че…
— Ние пък сме във война много преди вас. Никой не прояви интерес.
— Така е навсякъде. Хората загиват или…
— И преди е имало световни войни — прекъсна го Какел.
— Не и като тази — възрази Яков. — Сега пришълците показаха истинския си лик и действат открито. В ковчега има едно нещо, което ни е нужно, за да се защитим от тях.
— А моят народ? Какво ще спечели от това?
— Не зная — призна Яков.
За негова изненада Какел се усмихна, показвайки два реда натрошени зъби.
— Харесвам те, руснако. Ти поне си честен. Мнозина са ни обещавали какво ли не, но никой не си е изпълнявал обещанието. — Той постави автомата на земята. — Както ти казах, според легендата моите сънародници — кюрдите — са далечни потомци на Ной и оцелелите след Големия потоп. Пристигнали сме тук в древни времена с помощта на Ноевия ковчег, водени от волята на боговете. Баща ми, неговият баща, бащата на неговия баща и още много поколения назад, докъдето стига родовата ни памет, са живели на тази планина. В рода ни се предава от баща на син, че ще дойде ден, когато ковчегът ще потрябва отново. И други са идвали да го дирят тук.
— А вие показвахте ли го някому?
— Само на тези, които имаха верния символ.
Яков бръкна в джоба си и извади пръстена на Наблюдателите.
— Този ли?
Какел извади от пазвата си увесен на верига медальон със същия знак.
— Този.
— И кои бяха тези, които идваха? Сър Ричард Бъртън бил ли е сред тях?
Какел кимна.
— Да.
— Кой друг?
— Тесла.
— Тесла? — Името звучеше познато, но Яков не можа да се сети откъде.
— Преди много години дошъл един човек на име Никола Тесла.
— Защо?
— За да влезе в ковчега.
— За какво?
— Това не зная. Но след като е носел верния символ, е трябвало да го пуснем.
— Някой друг?
— Както вече казах, и онези с различното зрение.
Яков се върна към целта си.
— Трябва ми нещо, което е вътре в ковчега.
Какел се замисли.
— Ти носиш верния знак. Утре ще ти покажа това, за което си дошъл. Но само след като ми помогнеш.
— Как мога да ти помогна? — попита Яков.
— Има ли значение? Щом искаш да видиш ковчега…
Обединените нации
— Сянката на Аспасия лъже — отекна гласът на Артад в залата на Генералната асамблея. — Първо, нека ви кажа кое е вярно сред лъжите, които ви поднесе. Аспасия наистина е първият аирлианец, дошъл на вашата планета. Той построи базата на Атлантида — задачата му бе да защитава Земята от гъмжилото. Дотук всичко е вярно. Но след време връзката с родната планета бе прекъсната. Пратиха ме, за да разбера каква е причината да не получаваме доклади от него. Бояхме се, че планетата ви може да е била завладяна от гъмжилото.
— Когато пристигнах, установих, че Аспасия се е покварил. Беше започнал да се смята за божество, отнасяше се с предците ви като с роби, които трябва да го боготворят. Страхуваше се да не го извикат да се върне и да го пратят да се бие срещу гъмжилото.
— Избухна война. Имаше много смърт и разрушения, за които още съжалявам. След като нито една от двете страни не можа да надделее над другата, гонени от опасенията да не предизвикаме вниманието на гъмжилото, решихме да стигнем до примирие.
— Базата на Аспасия на Атлантида бе разрушена, а той пратен в изгнание на Марс. Преди да разруша базата спасих толкова хора, колкото можах. Дойдох тук, в Циан Лин, и потънах в дълбок сън.
— Нямам никаква вина за жестокостите, извършени срещу човечеството от двете страни, тъй като не са били мое дело. Това са били реакции на стража-компютър и моята Сянка срещу действията на Сянката на Аспасия.