Муалама му върна чашата и започна да си стяга раницата. Търкот бе прекарал много дни от живота си в сурови условия, но никога не бе нощувал увиснал на въжета на осем хиляди метра височина.
— Да тръгваме — подвикна им бодро Морис и се закатери по стената. Търкот и Муалама го последваха.
Макгро и Оливети си пробиваха път през дълбок до кръста сняг. Всеки правеше десетина крачки, проправяйки пъртина, после отстъпваше ред на другия. Действаха по този начин от часове и мускулите на краката им вече пулсираха в болезнена агония, ала въпреки това не забавяха темпото дори за миг. И двамата си бяха сложили приборите за нощно виждане, а ясното безоблачно нощно небе им осигуряваше достатъчно светлина, за да виждат далеч напред.
Макгро току-що бе поел водачеството и бе изминал няколко крачки, когато котките му се закачиха за нещо, заровено в снега. Той спря, наведе се и разрови преспата. Два вкочанени трупа, с модерна екипировка. Жертви от някоя наскорошна експедиция. Макгро ги прекрачи и продължи. Оливети направи същото.
Лексина се пробуди, защото Аксу й изключи притока на кислород и каза:
— Един от приятелите ти е мъртъв.
— Кой? — попита тя, докато бавно се надигаше.
Аксу сви рамене.
— Ти не ми каза имената им.
— Причина? — поинтересува се тя, докато се измъкваше от спалния чувал. Беше ясна нощ, над главите им блещукаха звезди.
— Кислородната бутилка е съвсем празна. Вероятно от хипоксията е получил мозъчен оток.
Лексина скочи и изтича при безжизненото тяло на Коридан. Беше се свил в ембрионална поза. Аксу му свали маската и я прибра в раницата си. После се наведе и повдигна единия клепач. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Лексина разтвори дрехите му и свали малкия медальон от врата му.
Елек застана до нея. Двата хибрида постояха няколко секунди неподвижни и смълчани над трупа на своя доскорошен спътник.
— Духът на Коридан трябва да се прероди — произнесе накрая Лексина.
— Духът трябва да се прероди — повтори като ехо Елек.
Лексина вдигна медальона.
— Ние вземаме духа — духа на Коридан. Ние вземаме неговата ка, за да може да се прероди.
Аксу ги гледаше, втрещен от странната церемония.
Лексина подаде медальона на Елек, извади от джоба си малка черна кутийка, отвори я и поръси с черния прах вътре тялото на Коридан. Аксу отстъпи назад, когато прашинките започнаха да разяждат трупа, сякаш бяха някаква силна киселина. Скоро от тялото не остана нищо освен дрехите.
Лексина се обърна към Аксу.
— Готови сме да продължим.
Оливети потупа Макгро по рамото и посочи напред. Три светлинни конуса пронизваха мрака на неколкостотин стъпки под тях от западната страна. Двамата замряха на местата си. Наблюдаваха движението на светлините близо минута. Ясно беше, че тези, които ги носят, се движат бавно нагоре и скоро ще пресекат пътя им. Макгро коленичи и си свали раницата. Извади отвътре противопехотна мина, постави я в снега и я задейства, а телчето на детонатора прекара през пътеката, прикривайки го със сняг.
След това се обърна и продължи да се катери нагоре. Въпреки дълбокия сняг двамата поддържаха невероятна скорост.
Мексиканският залив
Да си безсмъртен се оказа истинско проклятие, осъзна Дънкан, докато за пореден път идваше в съзнание. Усещаше остри, пронизващи болки в слепоочията си, сякаш някой я докосваше с нажежено желязо. Отвори очи. Намираше се в непрогледен мрак и не можеше да се помръдне, колкото и да се извиваше и напъваше. Опита се за изкрещи, но осъзна, че нещо е пъхнато навътре в гърлото й.
Заля я нова болезнена вълна, малко по-вляво от предишната, над окото й. Следващата дойде още преди тази да е отслабнала. Ръцете й се извиваха в яките кожени каиши, които я придържаха. Имаше чувството, че всеки миг ще изгуби разсъдък.
Нещо се мярна в тъмнината. Черни сенки, които се движеха около нея, но тя не можеше да различи подробностите. Усещаше горчив металически вкус в устата си, но дори не можеше да си премести езика.
Освен това осъзна, че е потопена в някаква течност, която бе почти с телесната й температура. През тръбата в гърлото вероятно й подаваха кислород. Тя отново трепна, когато почувства остра болка в слепоочията.
За един блажен миг не чувстваше нищо. Тялото й увисна неподвижно и в този момент някой вдигна капака на ваната. Отгоре нахлу светлина, размътена от течността, в която бе потопена, и маската, закриваща лицето й. Някой стоеше надвесен над нея. Тя отново започна да се дърпа, но фигурата вдигна ръка и й даде знак да почака.
Тя почувства, че течността изтича и тялото й се отпуска на дъното на ваната. Малко след това долови щипане по мократа си кожа. Гарлин стоеше съвсем неподвижно и Дънкан мислено го прокле. Най-сетне се пресегна и извади тръбата от гърлото й. Тя се закашля и си пое мъчително въздух. Той се наведе и й подаде кърпа. Лиза я уви около тялото си и седна.