Пилотът на Ф-14 откри огън с носовото оръдие, като нарочно се прицели вдясно от вражеския самолет. Той изви леко наляво и прелетя покрай него. Беше толкова близо, че пилотът разпозна обозначенията на опашката. Знаеше по име всички от тази ескадрила.
Без да изключва допълнителната тяга, пилотът продължи право на север. Вражеският самолет го последва. Навигаторът на Ф-14 засече радиоемисия, в която екипажът отзад докладваше на Пленения флот за тяхното местоположение. Най-вероятно пришълците щяха да се отправят в същата посока.
— Засега всичко е наред — обяви навигаторът.
— Разбрано. — Пилотът рязко дръпна щурвала назад и самолетът направи лупинг, в края на който се озова зад гърба на другия изтребител. Този път пилотът стреля право в целта. Машината пред него се взриви и останките й полетяха надолу към океана.
— Е? — попита навигаторът, след като се върнаха към нормален полет.
— Нямаме достатъчно гориво, за да се върнем при флота — отвърна пилотът, макар навигаторът да го знаеше.
— Освен това сигурно са пратили и други след нас.
— Сигурно.
Известно време летяха право на север.
— О, по дяволите! — реши накрая пилотът. — Я да видим колко го бива това сукалче.
Вторият Ф-14 летеше над и зад разузнавателния самолет, който се бе насочил към Мидуей и останките от американския флот. Той не пропусна целта още с първия откос — застигна я, приближавайки се откъм слънцето. Разузнавателният самолет се взриви преди да успее да прати радиосигнал.
Великденският остров
Сянката на Аспасия бавно приближи тумима до Граала. Ръката му трепереше. Спря, когато забеляза, че към него се приближава един от морските пехотинци, който отговаряше за прослушването на сателитните връзки.
— Какво има?
— Един от разузнавателните самолети докладва, че е засякъл вражески изтребител, който летял на север. Малко след това връзката се изгуби. Нямаме връзка и с другия самолет.
Сянката на Аспасия прибра тумима в дървената кутия и отиде до стража, за да получи директен достъп до информацията. Най-северният от разузнавателните самолети бе докладвал за вражески изтребител, после бе изчезнал от ефира. Малко след това съдбата му бе последвал и друг разузнавателен самолет. Логично бе да се предположи, че американският флот се намира право на север. Неговият флот вече бе поел в тази посока, за да го открие.
Сянката на Аспасия бе участвал в много битки и неведнъж бе мерил ум и хитрост с най-добрите противници, които можеше да излъчи човечеството. Той нареди на флота да завие на северозапад — към Мидуей. Освен това забеляза, че Артад бе пратил съобщение до Марс. Сега не беше време за експерименти с Граала — трябваше първо да си осигури победата.
Еверест
Ръбът на хребета бе толкова тънък, че Търкот едва пазеше равновесие, докато пристъпваше нагоре. Беше се навел напред и дишаше тежко. От време на време спираше, за да помогне на пъхтящия зад него Муалама.
— Има някой пред нас — каза Морис.
Търкот най-сетне забеляза прокараната в снега пъртина.
— Следите са пресни — продължи Морис. — Иначе снощният вятър щеше да ги замете.
Търкот погледна нагоре. В бледата светлина на наближаващата зора смътно се очертаваше силуетът на планината над тях. Морис провери въжето, с което бяха осигурени.
— Не вярвам да са алпинисти — промърмори Търкот.
— Изключено — потвърди Морис. — Трябва да са луди, за да се катерят по това време на годината.
— Думите ти ме карат да се чувствам малко по-добре — рече Търкот, коленичи и огледа стъпките отблизо. Двама души. Той се изправи, свали автомата от раницата и го провеси на гърдите си. За всеки случай смъкна предпазителя, дръпна затвора и каза:
— Да вървим.
Морис го заобиколи и пое водачеството. Наклонът по ръба на хребета бе около четиридесет и пет градуса и Търкот осъзна, че не може да се съсредоточи върху нищо друго освен върху пътеката и ритъма на дишане. Дори престана да поглежда през рамо, за да провери как се справя Муалама — предполагаше, че след като въжето е отпуснато, археологът не изостава.
Скоро се блъсна в раницата на Морис.
— Какво става?
Вместо отговор Морис му посочи мястото, осветено от лампата му. В снега лежаха два вкочанени трупа с изкривени от мъчителна агония лица.
— Кои са тези? — попита Търкот, доволен, че са спрели и може да си поеме дъх.
— В тази планина има доста трупове — отвърна Морис. — Над стотина. Не мога да ти кажа тези кои са. Но със сигурност са тук отдавна. — Морис се изправи и ги прекрачи. — Да вървим нататък.