— Торпедата?
— Държат същата посока. — Въпреки всички сложни уреди на борда офицерът следеше оставащото време по ръчния си хронометър. — Ракети на пет секунди от целта.
Локхарт първа видя експлозиите, когато шест ракети една след друга се блъснаха в силовия щит на половин миля пред тях. Полето погълна енергията от взрива и после отново се възцари тишина.
Нови две модифицирани подводници от клас „Лос Анжелис“ се измъкнаха от вътрешността на „Джар Вайкинг“ и се присъединиха към постоянно нарастващия Пленен флот.
— От сонарното докладваха за отваряне на торпедните шлюзове — съобщи офицерът и погледна хронометъра. — Пет секунди.
Капитанът кимна. Беше предположил, че вражеските подводници ще атакуват „по устав“. Сега предстоеше да узнае дали е бил прав.
— Три. Две. Едно.
— Детонация! — извика капитанът.
Лишени от защита, двете вражески подводници бяха изложени на цялата разрушителна сила на торпедата, които се взривиха на по-малко от двеста метра от тях. Предположенията на капитана на „Сийулф“ за техния курс, след като засекат изстрелването на ракетите, се оказаха правилни.
Металните обшивки на подводниците бяха разкъсани и вътре нахлуха тонове вода.
— И двете цели поразени! — докладваха от сонарното.
Радостни възгласи отекнаха в командния център, но капитанът даде знак на присъстващите да замълчат.
— Тихо! — извика той. — Не забравяйте, че на борда на двете подводници вероятно е имало моряци. Наши сънародници. — Думите му оказаха нужния ефект и всички се захванаха за работа.
— Докладвайте обстановката.
Лицето на офицера от ракетното беше мрачно.
— Цели на повърхността, разстояние седемдесет и осем мили.
Капитанът кимна. Както следваше да се очаква.
— Поемаме курс към Мидуей. Постигнахме каквото можахме.
Въздушното пространство над Мексиканския залив
Шерев надникна от прозореца на „Оспрея“ и забеляза на пръв поглед изоставена нефтена платформа. Перките на самолета бавно заеха вертикално положение и той започна да се спуска на ръждясалата метална площадка. Мъжете, които придружаваха Шерев — половин дузина войници, облечени в черни униформи, продължаваха да седят невъзмутимо на седалките. Всичките бяха от Подразделение 269, най-секретната елитна израелска част.
Петима от командосите бяха въоръжени с автомати МП-5. Шестият държеше снайперова пушка „ПСГ-1“.
Старозаветният кивот бе положен в центъра на товарния отсек в голям пластмасов контейнер. Във втори, по-малък, бяха ритуалните одежди.
Шерев не си бе направил труда да информира своето правителство за намерението да отнесе кивота в Америка, най-вече от съображения за сигурност.
Щом самолетът кацна, свалиха контейнерите. Четирима от командосите заеха отбранителна позиция, останалите двама охраняваха кивота. Шерев беше неприятно изненадан, че никой не ги очаква. След минута самолетът се издигна във въздуха.
С глух шум се отмести металната врата на асансьора. Шерев се поколеба. Усещаше миризмата на соления океан. Самолетът се отдалечи и над нефтената платформа легна мрачна тишина.
Шерев с неохота пристъпи към отворената врата, посочи снайпериста и му даде знак с палец нагоре. Командосът кимна и се изкатери на близката кула, откъдето можеше да наблюдава всичко наоколо. Натовариха контейнерите, вратата се затвори и асансьорът потегли надолу.
След малко кабината спря.
Шерев изруга, когато чу шум зад гърба си — иззад преградата, която бе сметнал за стена на кабината. Обърна се и измъкна пистолета. Виждаше очертанията на човек, скрит зад нещо като маса, която закриваше долната половина на отвора.
А зад непознатия… Шерев държеше пръст на спусъка, но онова, което видя зад силуета, го накара да замръзне от ужас. Миг по-късно предметът, който бе взел за маса, подскочи като пружина; предният му ръб се оказа издялан от черен заточен метал.
Ръбът удари Шерев в корема, разряза го през средата, без да се затруднява при преминаването през хрущяли и кости, и продължи към другия край на кабината. Горната част на тялото падна върху сандъка с кивота. Петимата командоси също бяха посечени през средата, без дори да успеят да открият огън. Всичко приключи за по-малко от секунда.
Въпреки огромната болка Шерев остана в съзнание още няколко секунди, колкото да осъзнае, че умира. В тези ужасни мигове умът му продължаваше да възпроизвежда картината, която бе зърнал зад гърба на непознатия. Докато последният дъх напускаше дробовете му, той продължаваше да трепери от страх, какъвто не бе изпитвал и в най-ужасните си кошмари. Съвсем накрая го споходи облекчението, че ще потъне в забрава и никога вече няма да стане свидетел на тази ужасяваща картина.