НАСТОЯЩЕТО
18.
Еверест
Майк Търкот се отпусна на снега. Всичко, за което жадуваше, бе да заспи. Снегът бе мек и удобен, като легло. Той се изтегна назад и позволи на пухкавия сняг да го обгърне. Беше прекрасно.
Внезапно главата му бе пронизана от остра болка.
Дънкан.
Той седна и се отърси от покриващия го сняг. Отвори очи, но виждаше само размазана белезникава пелена. Болката не си отиваше.
Едва сега осъзна, че очилата му са напълно заскрежени. Вдигна ръка и ги отмести. Седеше в някаква заснежена вдлъбнатина. Небето бе невероятно синьо и красиво. Напомняше му за дома.
Дънкан.
Какво ставаше?
Нечия едра фигура се надвеси над него и закри планината. Търкот се облегна назад.
Лед. Сняг. Скали.
Дънкан.
Болката бе по-нетърпима от студа. Тя прогони желанието му да спи, да се отпусне и да се превърне в неразделна част от нищото, което го заобикаляше.
Планината.
Еверест. Вече знаеше къде се намира. На крачки от най-труднодостъпното късче земя на цялата планета.
Той се изправи. Муалама бе на десетина метра пред него и се катереше нагоре. Приличаше му на някакъв сфинкс. Мълчалив. Дебнещ. Очакващ.
Очакващ, но какво?
Лиза Дънкан.
Търкот погледна към върха. Пристъпи нагоре. На около сто и петдесет метра над тях хребетът ставаше още по-стръмен. По гърба му пробягнаха тръпки, не от студ, а заради онова, което ги очакваше горе.
Арарат
„Асансьорът“, в който се превърна първото помещение, пое първо навътре, после и нагоре — доколкото Яков можеше да определи. Движеше се бавно, което му се стори необичайно за една толкова усъвършенствана машина. Беше очаквал светкавичен транспорт в пределите на кораба-майка, а вместо това асансьорът пълзеше като охлюв.
— Как мислиш, дали няма скрито табло за управление? — попита майор Бригс.
Стените на кабината бяха гладки и черни, без никакви обозначения.
— Възможно е — отвърна Яков. — Но и да има, не знаем какво да правим с него.
— Изглежда, се насочваме към… — почна Бригс, но млъкна, когато помещението неочаквано спря да се движи.
Тримата се обърнаха към вратата, но останаха изненадани, когато се отмести стената зад тях. Извърнаха се с готови за стрелба оръжия. Очакваше ги пуст коридор със стени от същия черен метал.
— Да вървим — подхвърли Яков и пръв пристъпи в коридора. Американецът и кюрдът го последваха. Коридорът извиваше леко наляво и Яков виждаше само на петнайсетина метра пред тях. Шумът от обувките им отекваше глухо в стените. Яков закова на място, когато коридорът се изправи.
— О, Боже! — възкликна застаналият до него майор Бригс.
Коридорът бе прав като стрела, почти до другия край на кораба. На равни интервали го пресичаха други коридори.
— Сега накъде? — попита Бригс.
Яков погледна листчето с указанията. Не можеше да разчита руническите символи, но горе-долу се ориентираше в схемата.
— Натам — посочи той. — Трийсет и осмото помещение вдясно.
Районът на Мидуей
— Според съобщението, което получихме — каза адмирал Кензи, — силовото поле се изключва, когато самолетите им излитат.
Командващият авиационната група се замисли върху думите му.
— Значи трябва да сме наблизо и да действаме бързо.
Кензи кимна.
— Това е единствената ни възможност да ударим корабите.
Според съобщенията, получени от „Сийулф“, Плененият флот се намираше на осемстотин мили югоизточно от тях. Новината за унищожаването на двете подводници бе допринесла значително за повдигане на бойния дух на хората, но пък всички знаеха, че вражеските подводници са били извън обсега на силовото поле.
— При първата атака ще участват половината от самолетите. Старт след пет минути. Другата половина остава в резерв, в случай че… — Той не довърши изречението.
— Хайде, момчета, на работа.
Еверест
Каншунгското лице се простираше вляво и надолу от мястото, където бяха спрели двата „тюлена“. Никога досега не беше изкачвано по простата причина, че се намираше встрани от всички известни подходи към върха. Макгро и Оливети бяха избрали най-лекия маршрут, за да стигнат до това място, но сега ги очакваха петдесетина метра страничен траверс по корниза близо до горната част на лицето.
Макгро заби един клин в стената, прекара през него осигурителното въже и тръгна по корниза над Лицето. Докато поставяше втория клин, Оливети вече го бе настигнал.
Лексина изгледа безстрастно вкочаненото тяло, облечено със старовремски дрехи. Намираше за забележителна, но глупава самоотвержената постъпка на тези човеци, Наблюдатели-изменници, стигнали дотук без никаква екипировка, с едничката цел да скрият Екскалибур. Това, че хилядолетие след това никой не бе успял да открие меча, се дължеше не толкова на техните усилия, а по-скоро на факта, че преминаването на Екскалибур в ръцете на една от враждуващите страни би довело до избухването на унищожителна война. А това трябваше да се избягва по една-единствена причина — защото не знаеха как се развива онази, другата война.