— Става нещо — подвикна тихо майор Бригс.
Яков изтича обратно при тях. Бригс лежеше по корем и надничаше иззад ъгъла. Какел бе опрял гръб на отсрещната стена и също поглеждаше предпазливо от мястото си. Яков подаде глава в коридора. Към тях бавно се приближаваха няколко високи фигури. Макар че бяха далеч, Яков забеляза, че имат червеникави коси и държат копия.
— Аирлианци — прошепна той.
— Нямаме много време — отвърна Бригс.
— Ние бяхме дотук — отвърна Яков. — Сега всичко е в ръцете на майор Търкот. Той трябва да освободи Екскалибур и да задейства Главния страж.
НАСТОЯЩЕТО
19.
Еверест
Търкот спря. Беше увиснал с две ръце на въжето и едва си поемаше дъх. Имаше чувството, че обитава някакъв нереален свят, без тревоги и притеснения, напълно изолиран от събитията, които го бяха довели тук.
Морис предполагаше, че обогатената кръв ще му помогне през първите четирийсет и осем часа. Търкот се зачуди откъде медикът можеше да знае това — да не би да я беше пробвал? Или това бе само предположение? Пулсирането в слепоочията му бе по-лошо от всякога, ръцете и краката му тежаха, като че бяха пълни с олово.
Въжето в ръцете му затрепери. Търкот вдигна неохотно глава. Муалама продължаваше да се катери по скалата и доближаваше корниза. Търкот забеляза замръзнала кръв по ръбовете на маската на чернокожия археолог. Зачуди се откъде намира сили да се движи.
Увиснал на въжетата, той се пресегна и бръкна в якето. Извади малък метален термос, отвинти внимателно капачката и вдъхна от парата, която излезе през отвора. Отмести встрани кислородната си маска, надигна термоса и почувства благодатната топлина на стичащото се в гърлото му кафе.
Пъхна термоса под мишница и отново бръкна в якето. Когато я извади, на дланта му имаше две мънички таблетки. Амфетаминът, който Морис му бе дал с предупреждение да го използва внимателно. Търкот взе едната, погълна я с няколко глътки кафе, после постъпи по същия начин и с втората.
Въжето отново затрепери и Търкот едва не го изпусна. Разкрачи се, опря подметки в скалата, напъна мишци и отново се закатери нагоре.
Макгро постави три осигурителни клина преди да се наведе към вкочанените трупове, които запречваха корниза. Два от тях бяха облечени със старовремски дрехи. До тях имаше и друго тяло, с по-съвременно облекло. Отвъд труповете, забит в ледената стена, стърчеше прибраният в ножницата Екскалибур.
Макгро вдигна пикела, но тъкмо когато замахваше да изсече леда около ножницата, Оливети го докосна по рамото и посочи на североизток. Линията черни точки се бе проточила почти по целия отсрещен хребет. Оливети посочи себе си, после отново непознатите катерачи. Макгро кимна и съсредоточи вниманието си върху леда.
Оливети заби два клина, свали си раницата, закачи я на единия, отвори я и извади пластмасова кутия, дълга шейсет-седемдесет сантиметра. Заклещи кутията между гърдите си и скалата и извади цев и сгъваем метален приклад със затвор. Монтира цевта на приклада и нагласи оптическия мерник отгоре. От джоба на якето си извади два пълнителя. Дръпна затвора и постави първия пълнител в гнездото. После се отпусна назад и пусна кутията, която полетя надолу в пропастта. Опря пушката на рамо и се прицели в последния от групата. Пое си дъх, издиша спокойно и натисна спусъка. Когато куршумът попадна в целта, той вече държеше на прицел следващия катерач.
В първия миг всички помислиха, че последният се е подхлъзнал. Но след миг до тях достигна ехото на изстрела. И в същия миг и предпоследният от колоната бе повален.
Въжето се изпъна рязко и Лексина, която бе втора отпред изгуби дъх. Стоящият пред нея Аксу пръв осъзна каква опасност ги дебне и извика на задните:
— Режи въжето!
Следващият куршум повали третия алпинист отзад напред и опръска снега с кръв и парченца мозък. Четвъртият чу вика на Аксу и посегна към ножа си, но се отказа, защото телата на застреляните го влачеха неудържимо към пропастта.
Без да губи време, Лексина извади ножа от колана си и се извърна. Зад нея беше Елек, вкопчил и двете си ръце във въжето. Още един изстрел отекна в мига, когато Лексина преряза въжето между нея и своя дългогодишен събрат.