Търкот едва не извика от ужас, когато устата на Муалама се разтвори — по-широко, отколкото бе възможно, и в гърлото се мярна нещо сивкаво, нещо, което бавно пълзеше навън. Трите „пръста“ на края му мърдаха, докато се пресягаха към ръката на Търкот. Едва когато я достигнаха, чернокожият го пусна. Докато тялото му се носеше надолу, сивкавото същество се измъкна от устата му. Беше дълго два метра и на долния му край все още се поклащаха останки от гръбначния стълб на Муалама.
Търкот потрепери, изкатери се на корниза и разтърси ръка, за да се освободи от съществото, но то продължаваше бавно да пълзи нагоре. Той посегна слепешката назад и напипа дръжката на меча. Измъкна го от ножницата и отсече пипалата на гъмжилото. Двете парчета паднаха на снега и се сбръчкаха.
Търкот се отпусна сред вкочанените трупове, стиснал между коленете си оголения Екскалибур.
НАСТОЯЩЕТО
Епилог
Арарат
Яков чу стъпки и надникна зад ъгъла на Главния страж. Трима кортади стояха в тесния коридор, наведени над телата на Бригс и Какел.
Един от тях забеляза Яков и вдигна копието си. Руснакът побърза да се скрие зад червената пирамида.
И в този момент пирамидата оживя — повърхността й засия с ослепително рубинено сияние. Същевременно тежка метална врата запуши мостика, изолирайки кортадите в коридора. Сега Яков — и Главният страж — бяха сами в центъра на празната сфера.
Яков преглътна уплашено и протегна длани към пирамидата. Почти веднага бе обгърнат от червеникавото сияние. Дланите му усещаха топлината на машината. Той възкликна, когато по стените на сферата оживяха картини, а умът му влезе в контакт с извънземната машина и бе затрупан от безмерни потоци информация.
Яков положи усилие да игнорира всичко, което не му беше нужно, и да се съсредоточи върху онези действия, които щяха да му помогнат да спечели войната, която се водеше на цялата планета.
Районът на Мидуей
Последният самолет излетя от палубата на „Кенеди“. Адмирал Кензи изпрати с поглед пламъците, които бълваха соплата му, докато се издигаше в небето, след това вдигна микрофона, за да нареди всички кораби да бъдат потопени. Поколеба се за миг — всичко, на което го бяха учили, крещеше в него срещу тази заповед.
Великденският остров
Сянката на Аспасия подскочи от изненада, когато златистата мъгла, заобикаляща неговия страж-компютър, внезапно засия още по-ярко. Той втренчи очи в нея и изкрещя уплашено, когато сиянието започна да отслабва. Изтича при пирамидата и опря ръце в нея, но не се случи нищо.
Той погледна към проснатите на земята тела на морските пехотинци. Лишени от постоянен контакт със своя страж, нановирусите в тях бяха престанали да ги управляват. Той забеляза черни струйки да извират от устните, ноздрите и ушите им — потоци нановируси, които напускаха доскорошните си гостоприемници.
Сянката на Аспасия постоя неподвижно няколко секунди — обмисляше внезапната промяна в обстановката. Артад или хората? Някой бе изпреварил неговата група и бе стигнал пръв до Екскалибур.
Без да губи време, Сянката на Аспасия изтича до контролния пулт и въведе на шестоъгълния дисплей сложен код. След това вдигна Граала и го уви в бялото покривало. Изтича в тунела и хукна по коридора към скакалеца.
Пипалата, полепнали по тялото на Кели Рейнолдс, започнаха да се отделят и да се прибират в пирамидата и скоро тя бе свободна. Изтощеното й тяло се плъзна по стената и рухна на пода.
Клепачите й бяха залепнали от изсъхнали корички, мускулите й бяха почти атрофирани. Хлътналият й гръден кош едва се повдигаше. Тя отвори уста и пресъхналият й език се размърда мъчително.
Но душата й пееше, защото най-сетне се бе освободила от стража.
Районът на Мидуей
Капитан Локхарт се олюля, падна на колене и закрещя от болка, докато милионите микроскопични метални създания напускаха тялото й през всички отвърстия. Тя повърна и очите й се замъглиха от бликналите сълзи. Усещането беше ужасно мъчително, но за щастие — кратко. Само след минути тя разтърси глава, надигна се и се огледа.
Намираше се на мостика на „Аризона“ — свободна от контрола на пришълците. Сграбчи микрофона и нареди на изтребителите да се връщат.