— От коя страна се поставя? — попита Дънкан. Беше седнала на пода и държеше Граала между краката си Чувстваше се като дете, което се радва на нова играчка край коледната елха. Граалът я привличаше неустоимо.
— Не зная — повдигна рамене Сянката на Аспасия.
— Лъжеш.
— Доколкото ми е известно, камъните никога не са били поставяни в Граала — заговори Сянката на Аспасия. — Аз поне не съм ги използвал.
Дънкан не знаеше дали да му вярва.
— Поне имаш ли представа какво правят?
— Уримът прави едно нещо, туминът — друго.
— И това ако е помощ.
— Не съм тук, за да ти помагам. Дадох ти урима, за да излезем от задънената улица.
Дънкан положи длан на горния край на купата и зачака. Отдолу се показа вдлъбнатината. Тя взе урима и го постави вътре, усещайки леки тръпки.
Погледна надолу.
Нищо.
Частица от нея чувстваше облекчение.
Метайер вдигна дистанционното.
— Готово! — съобщи той.
Търкот се плъзна през ръба на шахтата и се спусна надолу толкова, колкото да остави място на Метайер. Сапьорът го следваше по петите.
— Готови за взрив! — извика Метайер и вдигна дистанционното.
— Аудиоусилватели на три четвърти — нареди тихо Търкот на компютъра. Когато дойде взривът, беше почти приглушен.
— Аудиоусилване — нормално — произнесе Търкот и се изкатери след Метайер в помещението. Вътре се виждаха само облаци от прахоляк.
Каменната плоча бе взривена напълно и зад нея започваше мрачен тунел.
Дънкан повдигна глава. Сянката на Аспасия стоеше от другата страна на залата и я следеше внимателно като ястреб, или по-скоро като лешояд. Един войник дотича откъм тунела и зашепна нещо в ухото му. Сянката на Аспасия просъска в отговор, без дори за миг да откъсне поглед от Дънкан и Граала. Войникът изтича обратно.
Сянката на Аспасия бръкна под наметалото и извади малка черна сфера. Тя се изгуби в едрите му ръце и пръстите му взеха да се движат по повърхността й.
Дънкан отново насочи вниманието си към Граала. Пъхна пръсти във вдлъбнатината и извади камъка. Изчака да се скрие вдлъбнатината, завъртя Граала и постави ръка от другата страна. Този път почувства, че камъкът е попаднал на правилното място още докато лягаше в отвора. Уримът започна да излъчва топлина, зелената светлина във вътрешността му засия ярко, озарявайки не само околностите, но и цялата зала с неземния си блясък.
По ръката й пробягна нещо, наподобяващо слаб електричен ток. Вдлъбнатината привличаше ръката й като магнит. Лиза понечи да я дръпне назад, но не успя. Пръстите й, задържани от невидима сила, отказваха да пуснат камъка. Тя почувства нарастваща болка и неволно извика. Сякаш ръката й гореше. Дори усещаше, че кожата й се отлепя и плътта й се овъглява. Никога досега не бе изпитвала подобна агония.
Погълната от болката, която й причиняваше Граалът, тя не забеляза, че рубиновите очи на херувимите бяха угаснали.
16.
Платото Гиза, Египет
За миг, когато се озова в тунела, Търкот бе завладян от паника. Накъде сега — наляво или надясно? Спря, овладя се и си повтори, че ще следва предварителния план. Според Бъртън скритата врата бе отдясно, което означаваше, че трябва да върви наляво. Обърна се и тръгна. Седемдесет крачки, което се равняваше на шейсет метра. Движеше се бързо, а другите го следваха плътно. Последният от тях постави фосфоресцираща лампичка до вратата, за да я маркира, ако се върнат оттук.
Търкот спря на мястото, където според изчисленията трябваше да е скритата ключалка. Вдигна бавно ръка и я подпря на стената, на височината на рамото. Нищо. Премести се около метър наляво, след това се върна надясно и изведнъж вратата се очерта. Първо хлътна навътре, след това се отмести встрани.
Търкот пристъпи, с готово за стрелба оръжие. Провери светкавично в двете посоки и произнесе в микрофона:
— Чисто е.
Лиза Дънкан стоеше безпомощно на колене, като мечка, чиято лапа е била затисната в кошера с мед. Болката бе съсредоточена в ръката й, но Лиза усещаше, че пълзи нагоре по нервните пътища, като неизбежна вълна от агония. Струваше й се, че някой докосва с нагорещени игли всички нервни окончания в ръката и рамото й, та чак до вътрешността на костите. Дори не мигна, когато забеляза с крайчеца на окото, че Сянката на Аспасия върви към нея и вече е подминал мястото, където по-рано намериха смъртта си двама от войниците му.
— Сто осемдесет и седем метра — отчете Търкот.
— Точно — потвърди Грейвс.
Търкот допря ръка в стената и започна да търси следващата врата. Последната врата, зад която трябваше да е тунелът, водещ към Залата на познанието.