Търкот отново допря пръстена в стената, а машината вече беше само на двайсет метра. Най-сетне пръстенът попадна във вдлъбнатината и каменната плоча хлътна навътре.
Търкот стреля. Стоманеният проектил удари „фу изтребителя“ точно в центъра и рикошира. Търкот запрати безполезния автомат по чудовището и се пъхна в отвора миг преди каменната плоча да се спусне обратно.
Още няколко секунди чуваше приглушеното стържене на металните крака по стената, сякаш чудовището драскаше по вратата, сетне настъпи тишина. Търкот реши да не губи повече време тук — нищо чудно механичното чудовище да успееше да намери заобиколен път към него. Затича се надолу по тунела, докато стигна взривените останки на другата каменна врата. Влезе в помещението, където Бъртън бе прекарал най-ужасните часове от живота си, и приклекна до отвора на шахтата. Спусна бавно крака, хвана се за ръба и скочи вътре.
Околностите на Великденския остров
Пилотите на Е-2Ц „Хоукай“ се чувстваха като жертвени агнета, докато летяха само на осем километра източно от силовата стена, която заобикаляше Великденския остров. Основната част на Оперативна група 78 все още бе разположена на триста километра северно. Два Ф-14 тъкмо преполовяваха това разстояние, но задачата им беше да охраняват флота, а не да им окажат поддръжка, ако възникнат усложнения.
— Виж това — рече пилотът. Дори не му се наложи да посочва, защото корабът, който се приближаваше към острова, бе един от най-големите в света.
Командирът на полета включи радиовръзката.
— Операционен център, говори ХК-12. Приемам.
Отговорът от „Стенис“ дойде без забавяне.
— Тук център. Слушам ви.
— Имаме визуален контакт с „Джар Вайкинг“ — намира се на около пет километра северно от стената и продължава с пълен ход към нея. Приемам.
— Разбрано. Край.
— Какви са нарежданията от Пърл? — настоя да узнае командирът. — Да предприемем ли нещо?
— Никакви действия — отвърнаха от центъра. — На борда има жени и деца от различни страни. Нали не искате да носите отговорност за смъртта им?
Командирът премълча — и без това не знаеше какво да отговори.
Носът на „Джар Вайкинг“ бе само на километър от щита, когато от тъмнината се показа черен облак.
Моряците го смятаха за луд. Йохан Веркуист беше принуден да освободи от постовете им капитана и първия офицер. Сега на мостика командваха младшите офицери, но под строгия контрол на поне половин дузина въоръжени до зъби прогресивисти. Въпреки това се наложи да употребят заплаха, за да ги накарат да насочат кораба право към защитната стена, която заобикаляше Великденския остров.
Веркуист потърси с очи Денисън, но погледът на Водача бе фиксиран върху черната стена. На широката горна палуба на кораба вече се събираха пасажери, които гледаха в същата посока. Скоро всеки квадратен метър от палубата се изпълни с хора. Тук бяха всички освен удавените в трети отсек.
Откъм щита се приближаваше тъмен облак и Веркуист неволно извика:
— Какво е това?
— Нашето спасение — отвърна Денисън. Той се наведе напред, натисна едно копче и произнесе в микрофона на вътрешната уредба:
— Иде нашето прераждане.
Възторжен вик се изтръгна едновременно от хиляди гърла, в него се долавяха колкото радост, толкова и страх от предстоящото. Пътниците подхванаха някаква монотонна песен, но Веркуист не можа да различи думите.
Все още не можеше да откъсне очи от приближаващия ги облак.
— Направих каквото поискахте — каквото трябваше да направя. А сега искам да си получа обещаното — произнесе той.
Денисън кимна.
— Това, което ти обещах, идва.
Облакът достигна носа на кораба — на разстояние четири футболни игрища от мостика. От палубата долетяха писъци, примесени с монотонни напеви. Някои от пътниците изгубиха търпение и се блъскаха напред. Всеки момент щеше да избухне паника, но всичко като с вълшебна пръчица се успокояваше там, където преминаваше облакът.