Мислите му бяха прекъснати от леко почукване на вратата. Че Лу подаде глава.
— Преча ли?
— Не, влизай.
Тя заобиколи мозайката и седна срещу него.
— Проверих няколко пъти координатите от Нейбингър, но все още не мога да стигна до някакво разумно съвпадение с тези на Земята.
— Коя е отправната ти точка? — попита Кинсейд.
— Използвах и двата полюса, но не се получи нищо. След това опитах с Великденския остров, Циан Лин и Гиза, но пак нямаше взаимовръзка между трите точки. Опитах дори с Нгоро-нгоро — пак нищо.
— Какво всъщност се надяваш да откриеш? — поинтересува се Кинсейд.
— Мисля, че там е скрито настоящото местонахождение на „Мисията“.
— „Мисията“ се мести доста често, съдейки по архивите на СТААР, които открихме в Антарктида, и по ръкописа на Бъртън. Тези координати са стари. Защо ти трябва да знаеш къде се е намирала някога „Мисията“?
— Защото си мисля, че това е списък на стражите-компютри — отвърна Че Лу. — Като се има предвид текущото положение, изглежда логично „Мисията“ да се е преместила от Дяволския остров в някоя от старите бази, които имат свой страж, за да могат да поддържат връзка с Марс и Великденския остров.
— Откъде е събрал Нейбингър тези данни? — попита Кинсейд.
— От пътешествията си и археологическите изследвания на старите руни — обясни Че Лу.
— Значи източникът не е един, така ли?
— Да.
— Може би някои от тези координати са фалшиви — заключи Кинсейд. Той преброи числата. — Тук имаме двайсет и четири места. Ако сред тях има фалшиви, ще бъде много трудно да се ориентираме в координатната система. Мисля, че трябва да опитаме, като ги въведем в компютърна симулация, сетне започнем да ги вадим едно по едно, а после и различните им пермутации. Ще използваме Гиза, Великденския остров и Циан Лин като три отправни точки, защото вече знаем, че в тези места има стражи.
— Колко време ще отнеме?
Кинсейд присви очи и се замисли.
— Програмата няма да ме забави особено. Но след това, като прибавим фактора случайност, дори един доста мощен компютър ще се поизпоти здравата, докато прекара всички числа. Най-малко седем часа, най-много — един ден.
Околностите на Кайро, Египет
Търкот седеше върху неголяма пясъчна купчина със заключени на гърба ръце. Беше заобиколен от малък отряд войници, които пушеха, шегуваха се и очакваха какво ще им нареди началството. Командирът спореше на арабски с някакъв непознат цивилен.
Търкот с изненада осъзна, че е изгубил способността си да се безпокои. Всъщност, какво би могъл да предприеме в настоящата ситуация? И друг път бе изпадал в кризисни положения, но никога досега не бе изпитвал такова безразличие. Чувстваше се лишен не само от енергия, но и от последните си запаси адреналин. Беше изчерпан физически и емоционално.
Той се извърна леко. Сега вече можеше да вижда ясно командира и цивилния. Намираха се малко извън покрайнините на Кайро, на около четиридесет и пет минути път с разбрицания камион от платото Гиза. След като го свалиха от катера и го метнаха в каросерията на камиона, отрядът бе поведен лично от полковника и Търкот в началото си помисли, че ще го откарат в града. Но после се появи цивилният — който и да беше той, — извади някакви документи и нареди да поемат в друга посока.
Търкот видя, че офицерът кимна и кресна нещо на неколцина от войниците.
Един от тях го срита в хълбока и му даде знак да става, а останалите петима се подредиха в редица и взеха да си проверяват оръжията.
Търкот вече усещаше топлината от утринните лъчи на слънцето по лицето си. Войникът го изрита още веднъж и замахна нетърпеливо с ръка.
Търкот дори не почувства удара. Замисли се колко пъти е виждал да изгрява слънцето от различни краища на планетата и колко често го бе приемал за нещо обичайно. Мисълта, че може би го виждаше за последен път, бе по-скоро като лош кошмар, отколкото действителност.
Офицерът се наведе към Търкот.
— Трябва да станеш — произнесе той на изненадващо добър английски, с лек британски акцент.
— Въобще не смятам да ви съдействам, след като ще ми видите сметката — бе отговорът на Търкот. По някаква причина му хрумна мисълта, че в пустинята е трудно да го обесят. Опита се да съсредоточи мислите си, но не успя.
— Покажи малко храброст — посъветва го полковникът.
Търкот не смяташе, че е проява на храброст да се изправиш пред наказателния отряд. По-скоро би приличало на безусловна капитулация.
Полковникът кресна нещо на войниците, двама от тях го подхванаха под мишниците и го изправиха. Първото му желание бе отново да се отпусне на пясъка, но той се отказа — щеше да е проява на страх пред врага.