Всеки от кортадите имаше копие като това на Чанг или меч, положен до дясната ръка. В началото Лексина бе учудена от тези архаични оръжия, но после реши, че вероятно изпълняват друга функция, също както Копието на съдбата и това на Чанг.
— До час ще се събудят и ще са готови за действие — обяви междувременно Чанг. — Не ни състава нищо друго, освен да чакаме.
— Чакахме вече няколко поколения — успокои го Лексина. — Ще издържим и този час, но дано да не е твърде късно да се срещнем със силите на Сянката на Аспасия.
Великденският остров
Хилядите, докарани на борда на „Джар Вайкинг“, се превърнаха в горещ материал за нановирусите. Храната на този пустинен остров беше крайно недостатъчна и стражът реши този проблем, като „изключи“ голямо количество от ненужните в момента войници. Под въздействие на нановирусите те изпаднаха в кома, намалявайки до минимум телесните си функции.
„Вайкинг“ се полюшваше недалеч от брега. Реконструкцията му беше приключила. Грамадните врати на носа бавно се разтвориха и водата нахлу в специалните предни помещения, построени от нанотехниците. След като водното ниво вътре се изравни с това отвън, в танкера бе вкарана подводницата „Спрингфилд“. Наномашините я закрепиха за специално излетите грамадни скоби и тогава външните врати се затвориха и водата бе изпомпана обратно.
На борда на „Вашингтон“, вече беше подредено едно крило от модифицираните изтребители. Всичко беше готово. Грамадният танкер и авионосецът бавно потеглиха. От стартовата площадка на „Вашингтон“ излетя един модифициран „Хоукай“.
Тихият океан
Капитан Робинет впери поглед в изображението, което току-що бяха получили от шпионския сателит КХ-14. Два големи кораба бяха напуснали пределите на защитното поле около Великденския остров и това бяха „Джордж Вашингтон“ и „Джар Вайкинг“. Движеха се с крайцерска скорост, право към Оперативната група.
Робинет се облегна назад в командното кресло и включи комуникационната връзка до капитаните на всички кораби в групата.
— Господа. Врагът излезе от леговището. Ще го пресрещнем с максимална скорост. Изпращам няколко самолета за изпреварващ удар.
Той изключи връзката и се обърна към командващия въздушния отряд.
— Наредете изтребителите да се вдигнат незабавно. Изпратете всичко, което имаме. Искам и двата кораба да бъдат потопени.
Ако имаше някакъв урок, който Робинет помнеше добре от занятията във военната академия, той бе, че този, който нанесе първия удар, има най-големи шансове за победа.
— Да потопим „Вашингтон“, сър? — попита командващият.
— Да. Искам вие лично да водите ескадрилата.
— Разбрано, сър.
Веднага щом командващият излезе, пристигна за доклад един от радарните специалисти.
— Сър, от борда на „Вашингтон“ излетя самолет.
— Модел?
— „Хоукай“, сър.
В това има логика, помисли си Робинет. „Хоукай“ беше разузнавателен самолет.
— Следете го внимателно.
— Тъй вярно, сър.
„Мисията“
Тялото беше готово. Беше отгледано със старателни грижи и сега плуваше в зеленикавата течност на резервоара, с щръкнала от устата му черна гофрирана тръба за въздух. Гладко обръснатото теме беше скрито от малка шапчица, от която стърчаха дузина кабели, свързани чрез гофрираната тръба с командното табло отвън.
Очите бяха отворени, но се цъклеха невиждащо и в тях нямаше дори искрица разум. Резервоарът бе поставен на най-долното ниво на „Мисията“, заобиколен от редици с извънземни машини, сред които правеше впечатление един издължен цилиндър, отлят от б’джа.
Сянката на Аспасия се закашля, усещайки раздираща болка в разядените си от рак бели дробове. Това едва ли беше най-подходящият момент за превъплъщение. Имаше толкова много нетърпящи отлагане дела, а и Дънкан все още лежеше в съседната стая до Граала, потръпвайки в мъчителна агония.
Но той искаше да играе на сигурно. Ако тялото му умре, ще изгуби всичко, което бе преживял през последните няколко дни, и ще му трябва още време, за да го навакса. Пробуждането в новото тяло винаги бе свързано с известно объркване, с период на нагласа и припомняне на събитията.
Сянката на Аспасия приближи контролното табло и положи длани върху светналите фигури. Той натисна няколко от тях, също както бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния цилиндър се повдигна настрани, откривайки удобната вътрешност с очертанията на неговото тяло.
Той свали Ка-огърлицата от шията си и я пъхна в отвора отстрани на контролното табло. Металният медальон легна точно на мястото, което обозначаваше и блесналият оранжев шестоъгълник.