Той вдигна задкрилките и редуцира дроселите. Приближаваше се бързо и вече можеше да различи отделни подробности на „Вашингтон“. На палубата се виждаха изрядно подредени самолети. Забеляза някои промени в надстройките и най-вече по радарните инсталации. След това забеляза хората. На площадката за излитане имаше поне стотина души. Мъже, жени и деца. Повечето от възрастните бяха облечени във флотски униформи.
За миг командирът бе завладян от колебание, но това бе достатъчно да прелети, следван от ескадрилата, покрай грамадния кораб — без да бъде пусната нито една бомба. Същото се случи и с групата, която трябваше да атакува „Джар Вайкинг“.
— По дяволите! — изруга командирът, докато описваше широк завой, готвейки се за втори опит. Опита се да си внуши, че друг изход няма. Следван от ескадрилата, той зае позиция и плавно започна да се спуска, готвейки се за втора атака. Този път изравни носа, вкара самолетоносача в мерника и пусна бомбата точно когато прелиташе над средата му. Веднага след това изви надясно и погледна през рамо, за да провери какъв е резултатът.
Бомбата избухна на двеста метра над кораба. Командирът не спираше да ругае, докато наблюдаваше как свръхмощните бомби на неговите подчинени постигат същия резултат.
В просторния хангар под палубата на „Вашингтон“ един силов генератор, подобен на този от Великденския остров, но с по-малки размери, се въртеше бавно около оста си, създавайки непробиваем щит около самолетоносача. Същият генератор бе монтиран и на борда на „Джар Вайкинг“.
Пришпорван от тревожния звън на алармата, капитан Робинет изтича на мостика и вдигна глава към небето. От юг се приближаваше цял рояк черни точки. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно, докато командирът на отряда за въздушна защита извиваше, за да пресрещне атакуващите.
Тъй като не разполагаха с функциониращи радари, изтребителите от въздушната защита трябваше да прибягнат до своите картечници. Като се имаше предвид, че летяха със скорост от 1М и че противникът ги приближаваше с хиляда километра в час, щеше да е като да се опитат да вденат конец в игла, докато се носят в кола със сто и петдесет километра в час. Тъй като разполагаха само с една възможност, изтребителите откриха огън отдалече, раздирайки небето с дълги, трасиращи откоси.
Като по чудо един от вражеските Ф-18 бе ударен в крилото, където цъфнаха грамадни дупки, но микроскопичните нанотехници ги поправиха незабавно.
Останалите единадесет изтребителя наведоха носове и увеличиха скоростта, като пет от тях избраха „Стенис“, а останалите се отправиха към по-малките цели от оперативната група.
На борда на „Стенис“ разполагаха само с четири 20-милиметрови зенитни оръдия „Вулкан-Фаланкс“ за близка защита. Ескортиращите го кораби бяха по-тежко въоръжени и тъй като заемаха външния периметър, те първи откриха огън. За нещастие имаха същия проблем като изтребителите — зенитните оръдия бяха снабдени с радарно насочване, което в случая бе безполезно. В аварийни случаи като този можеха да използват механичния мерник и ръчно насочване.
От крайцера „Чамплейн“ реализираха директно попадение в кабината на един от пикиращите Ф-18, убивайки на място пилота. Изгубил контрол, изтребителят описа няколко спирали и се вряза в океана.
Робинет наблюдаваше въздушния бой от мостика. Още преди първата експлозия той вече се досещаше какъв е планът на противника. Първи пострада „Чамплейн“, след като един Ф-18 се заби в мостика и изби целия команден състав.
— Камикадзе! — възкликна Робинет и в същия миг още няколко Ф-18 се спуснаха върху ескортиращите кораби. Един от тях изви рязко, снижи се над водата и се насочи право към неговия мостик. Робинет виждаше ясно трасиращите линии от зенитните оръдия, които се опитваха да го свалят. Секунда преди този Ф-18 да достигне мостика, горивните резервоари под крилата му се отвориха и отвътре бликна черна мъгла. След това изтребителят се заби в палубата.
Четиридесет минути бяха необходими на ескадрилата да се върне при оперативната група. Командирът пръв описа кръг над корабите. Някои от тях бяха понесли известни поражения, но всички се държаха над водата. Опита да се свърже със „Стенис“, но радиовръзката беше прекъсната. Той се спусна над площадката на авионосеца и остана изненадан, когато не видя никого там. Нямаше ги сигнализиращите офицери, които обикновено ги насочваха при кацане. Отблизо се виждаше, че мостикът бе пострадал сериозно. Командирът описа още един кръг, следван от останалите изтребители. Всички летяха с резервното си гориво.