Поклати глава. Мозъкът му бе прекалено изтощен и жаден за кислород, за да навлиза в такива въпроси. Той отсече с пикела катераческото въже от раницата на единия алпинист и с огромно усилие го провря през ремъците на двата трупа, после хвърли края му по южния склон, където беше летящата чиния. Тъй като труповете бяха замръзнали за планината, Търкот бе сигурен, че са достатъчно стабилна опора. Погледна надолу. Краят на въжето висеше над извънземния кораб.
Уви въжето около една халка на ремъците си и се обърна с гръб към бездната от южната страна на хребета. Оттласна се и се заспуска към златистия кораб. Блъсна се в склона, но дебелите му дрехи омекотиха удара, а и тялото му бе прекалено вцепенено, за да изпита болка. Сви колене към гърдите си, отпусна цялата си тежест върху въжето и скочи напред.
Когато стъпи върху летящата чиния, коленете му се подгънаха, и той падна. Остана неподвижен няколко секунди, като напразно се опитваше да си поеме дъх. С огромно усилие освободи въжето от халката, запълзя към отворения люк и се свлече вътре. Нямаше сили да се покатери по стълбичката и да затвори люка. Вмъкна се на пилотската седалка и се зае с пулта.
Летящата чиния се разтърси и завибрира, ала не помръдна от мястото си. Търкот се наведе над пулта. Не приемаше поражението. Ледът се пропука и корабът съвсем бавно започна да се откъсва от Еверест. После с рязко раздрусване се освободи. Той го насочи към мястото, откъдето бе дошъл.
Пред него се извисяваше величественият северен склон на Еверест. Въпреки изтощението си той не можеше да не се възхити на планината. Върхът се издигаше на няма и десетина метра от него.
Търкот задъхано насочи предния край към тясната пещера, в която лежеше ножницата. Когато корабът се допря до планината, той се покатери по стълбичката, излезе от люка и внимателно запристъпва по корпуса. После прескочи върху скалния перваз. С помощта на пикела изрови ножницата от ледения й гроб, върна се в кораба и я остави до себе си, без да прибира меча в нея.
След това издигна летящата чиния, обърна предния й край на югозапад и надолу и се понесе надалеч от мястото, където почиваха хората, провалили се в опита си да завоюват върха.
Протегна треперещата си ръка към микрофона на сателитната радиостанция и изхърка:
— Тук Търкот.
Не получи отговор.
— Тук Търкот.
Разнесе се пращене, после се чу развълнуваният глас на Куин.
— Шефе! Къде си?
— В летящата чиния. Спускам се.
— Слава Богу! Мислехме те за мъртъв.
— Какво стана? — попита той. — Великденският остров? Циан Лин?
— Щитовете и на двете места са свалени. Доколкото можем да преценим, като проследяваме корабите им, Сянката на Аспазия и Артад бягат.
— Къде? — попита Търкот.
— Не знаем. Артад се насочва на югозапад, а Сянката на Аспазия — на запад през Тихия океан.
— Дънкан?
— Няма данни за местонахождението й.
„Победата е бягство“. Тази мисъл неканена изникна в ума му и той разбра, че я е чул от някого. От някой важен за него човек. Разнесоха се викове.
— Кинкейд е тук — каза Куин. — Казва, че трябвало да ти съобщи нещо.
Горният люк беше отворен и Търкот усещаше повишаването на количеството кислород, докато се спускаше към Индия. Слънцето нахлуваше през корпуса и го огряваше. В кораба сигурно вече бе около нулата, ала той започваше да се чувства като в пещ. Навалелият сняг се топеше и образуваше локви по пода.
— Майк, аз съм Лари Кинкейд.
— Казвай.
— Става дума за Марс. За конструкцията, която аирлианците от Сидония строят на Монс Олимпус. Разбрах какво е. Някакъв предавател и приемник. Адски голям. Предполагам, че е предназначен за междузвездни комуникации. Навярно със свръхсветлинна скорост. Не съм сигурен каква техника имат в района. Смятаме, че корабът-майка развива свръхсветлинна скорост, следователно трябва да допуснем същото за комуникациите им. Мисля, че са имали такава конструкция в Сидония, но е била унищожена много отдавна. Сега я възстановяват на Монс Олимпус.
Думите отекнаха в ума на Търкот — несвързан хаос в продължение на няколко секунди преди мозайката да се подреди.
— Ясно. — Смисълът на казаното най-после стигна до съзнанието му. — Спечелихме битката за Земята. Но ако Артад стигне до Марс и прати съобщение на своя народ, може да изгубим всичко.