Кавана се пресегна между брезентовите седалки, взе автомата си и вкара патрон в патронника. Руменото лице на Крамър бе пребледняло.
— Да вървим — заповяда Кавана.
Партньорът му взе своя томпсън и несръчно го зареди. Кавана преметна ремъка през рамото си и се хвана за въжето. Когато видя, че Крамър също премята на рамо оръжието си, специалният агент спря и каза:
— Прикривай ме, докато се покатеря на перваза, после аз ще те прикривам. Става ли?
Крамър кимна нервно, свали автомата си, отстъпи няколко крачки назад, вдигна приклада до рамото си и затвори едното си око. Кавана се поколеба — чудеше се дали не е по-добре Крамър да не го държи на мушка; после реши да се довери на резултатите от обучението в УСО, хвана въжето и започна да се катери.
Докато се катереше към перваза, обмисляше дилемата. Ако немецът го чакаше, с него беше свършено. Естествено после немецът щеше да се озове в капан, тъй като Крамър щеше да го чака долу до колата му. Спомни си думите на своя инструктор в Управлението: от много мислене човек става страхливец. Лесно бе да се каже в класната стая.
Изтегли се върху перваза, скочи на крака и колкото можеше по-бързо свали томпсъна от рамото си. Нямаше никого. Точно пред него тъмнееше отворената от взрива дупка. Той въздъхна и погледна през ръба. Крамър стоеше на мястото си с вдигнат нагоре автомат. Специалният агент му даде знак да се покатери.
Щом партньорът му се изправи до него, Кавана се запъти към отвора, насочил оръжието си напред. Долови позната миризма и разбра, че е като на сапьорния полигон по време на подготовката в УСО.
Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-тъмно ставаше и той се замисли дали да не се върне при джипа за фенерче. После зърна пред себе си светлинка и продължи нататък.
Излезе в отворено пространство и незабавно видя немеца на десет метра от себе си с фенерче в ръка. Разглеждаше някакъв пулт.
— Не мърдай! — извика Кавана. И в същия момент от лявата му страна застана Крамър.
Немецът се извъртя, насочи лъча на фенерчето право към тях и ги заслепи. Показалецът на Кавана неуверено потрепери. Прозвуча изстрел и той натисна спусъка. Автоматът заподскача в ръцете му и четиридесет и пет калибровите куршуми полетяха към източника на светлината. Крамър последва примера му и двамата изпразниха пълнителите си за по-малко от четири секунди.
Улученият немец се блъсна в скалата, оплиска я с кръв и лъчът се насочи нагоре. Гърмежите отекваха от огромно разстояние, но отначало Кавана не забеляза това. Крамър понечи да тръгне напред, ала специалният агент го спря с ръка.
— Първо презареди.
Извадиха нови пълнители от раниците си, заредиха ги и вкараха патрони в патронниците.
— Прикривай ме — нареди Кавана и внимателно тръгна напред. Не се съмняваше, че немецът е мъртъв, но предпазливостта му бе втълпена по време на обучението.
Стигна до трупа, приклекна и вдигна фенерчето. Немецът наистина беше мъртъв — тежките куршуми бяха разкъсали плътта му и бяха натрошили костите му до такава степен, че бе почти неузнаваем. В неподвижната си длан стискаше люгер. В ножницата на колана му имаше кама.
Кавана преметна автомата на рамо и взе ножа. В края на ръкохватката от слонова кост бе оформено черепче. По дължината й бяха издълбани свастики и мълнии. Специалният агент познаваше този символ: СС, Schutzstaffel, оглавяван от Химлер. Завъртя ножа и разгледа стоманеното острие, върху което имаше надпис: Туле.
Обърна го от обратната страна. И там бе гравирана дума: Щайнер. Предположи, че това е името на убития. „Туле“ смътно му говореше нещо, но не се сещаше какво. Затъкна камата в пояса си и претърси трупа. Раница, цялата надупчена и окървавена. Кавана предпазливо я смъкна от гърба на мъртвеца.
Вътре имаше подвързан с кожа дневник и шест осветителни факела. Дневникът беше написан на език, който не разбираше — със сигурност не бе немски, — затова го пъхна подмишница и извади един от факлите. Разкъса го и го възпламени.
— Божичко! — възкликна Крамър и Кавана се сепна. Обърна се, погледна към пещерата и видя каква е причината. Неволно отстъпи назад, защото пращящият факел осветяваше черен кораб, поставен върху подпори. Не се виждаше къде свършва — беше много дълъг.
— Какво е това, по дяволите? — попита Крамър.
Кавана мъчително преглътна в опит да възвърне дар слово, ала устата му бе суха като пустинята навън.
— Картата — изфъфли накрая той.
— Какво?
— Картата — повтори Кавана. — Къде сме? Какво е посочено на картата?