— Да.
— Последните му думи преди да се самоубие бяха за Тунгуския район. През хиляда деветстотин и осма. Току-що видях експлозията. Била е причинена от кораба, който ти описах. Улучиха го с някакво енергийно оръжие.
— Аирлианско ли?
— Не. Прилича на човешко.
Търкот се развълнува.
— Какво оръжие? Кой го е създал?
— Мога да проверя дали пазителят е съхранил тази информация, но в момента е по-важно, че от този извънземен кораб е излетяла спасителна капсула — каза Яков. — Има оцелели.
— Какво общо има това с Лиза Дънкан?
— Главният пазител потвърждава, че не я е отвлякъл нито Артад, нито Сянката на Аспазия — поне техните пазители нямат информация по въпроса, а те бяха във връзка със своите компютри, докато не ги изключих. Ако се съди по наличните данни, тя е похитена от съществата, които са се спасили с капсулата.
— Кои са те?
— От Рояка.
Търкот настръхна. Спомни си сивото кълбо, което двамата с Яков бяха видели в архива на Четвърти отдел. То беше още по-отвратително от контакта с пазителя в Дулче.
— Къде са?
— Не знам. Дай да видим дали има още нещо.
Яков се опря на главния пазител и потърси още информация. Търкот се свърза с Куин и му каза да събере всички възможни сведения за Тунгуския район и случилото там през 1908 година, както и за оръжието, успяло да унищожи кораба на Рояка.
Без да отдръпва длани от пирамидата, руснакът завъртя глава и повика Търкот.
— Конструкцията, който строят на Марс, наистина е предавател. Малко е объркано, обаче останах с впечатлението, че чрез него сравнително бързо могат да се свържат с Аирлианската империя.
— Повече не ни е нужно — промълви майорът.
Яков се намръщи.
— Нещо става.
— Би могъл да си по-конкретен.
— В пещерата току-що влезе друга летяща чиния — поясни Яков. — Отваря се люк на друг хангар в предния край.
— Можеш ли да го спреш?
Яков поклати глава.
— Преди да си тръгнат, кортадите повредиха контролния център на кораба-майка и изолираха главния пазител от някои функции, за да могат да вземат нокътя. Корабът може да се управлява само от контролната зала.
— Кой е с летящата чиния? — попита Търкот и провери дали е заредил автомата си.
— Само Сянката на Аспазия има такава — отвърна Яков. — Освен ако някой не е откраднал кораб от Зона петдесет и едно.
Майорът разбра, че щом задава въпрос с толкова очевиден отговор, явно не е в най-блестящата си форма.
— Можеш ли да ме заведеш до хангара, който се е отворил?
Руснакът отдръпна ръце от главния пазител.
— Да. — Втурна се към изхода и зави надясно по главния коридор. Търкот го следваше по петите.
— Запомни, приятелю: ако е Сянката на Аспазия, значи е пил от Граала — каза през рамо Яков, докато тичаха по коридора.
— Ще видим дали е безсмъртен, след като му откъсна главата — измърмори Търкот, здраво стиснал в едната си ръка автомата и Екскалибур — в другата. По гърба му се стичаше пот. За миг очите му се замъглиха и той залитна, но зрението му се проясни също толкова внезапно, колкото се бе влошило, и майорът настигна Яков.
След шестстотин метра Яков рязко спря пред една врата, натисна панела отстрани на касата и вратата с плъзгане се отвори.
— Ето. — Търкот му подхвърли Екскалибур. Руснакът го хвана за дръжката и го погледна не особено въодушевено. — Аз влизам пръв.
— Много мило. С това нещо ли ще трябва да те прикривам? — Яков протегна меча пред себе си.
— По-добре е от нищо — отвърна Търкот и си спомни Синай, където Яков за последен път го беше прикривал. В резултат руснакът бе „убил“ Лиза Дънкан, опитвайки се да попречи на Сянката на Аспазия да открадне Граала. По онова време нито един от тях не знаеше, че тя е пила от граала и е безсмъртна. И никой не бе имал представа, че Дънкан не е такава, каквато изглежда.
Майорът се вмъкна в хангара и се огледа. Той беше широк стотина метра и дълбок петдесет. И празен — освен летящата чиния, която кацаше на двадесетина метра пред него. Търкот притисна приклада на автомата към рамото си и се прицели в горния люк. Усещаше, че Яков е точно зад него.
Люкът рязко се отвори и отвътре се измъкна някой. Той позна Сянката на Аспазия от Синай — само че имаше нова ръка на мястото на онази, която беше откъснал самият Търкот. И в нея държеше предмет, увит в плат.
— Не мърдай! — извика майорът.
Сянката на Аспазия мрачно се засмя, сякаш думите бяха изречени от хлебарка, която възнамерява да стъпче.
— Вие човеците определено сте упорити. И много досадни, меко казано. — Той се плъзна по корпуса на летящата чиния и широко разпери ръце. — От хилядолетия воювам сред вас, смрадливи хора. Започва да ми писва.