— И най-после изгуби — каза Търкот.
— Не. Не съм изгубил. Това е временно отстъпление. И Артад бяга, нали? Така че старата гражданска война свърши. Е, честито. — Сянката на Аспазия погледна Яков, забеляза меча в ръката му и отстъпи половин крачка назад преди да се овладее. — Предлагам ви размяна. — Той протегна напред увития в плат предмет. — Граала за Екскалибур. — После сбърчи лице, сякаш си спомняше нещо неприятно. — Веднъж вече съм правил такова предложение. Преди много години. На Сянката на Артад във формата на Артур.
— И той явно го е отхвърлил — отвърна Търкот.
— О, така беше — призна Сянката на Аспазия. — И Сянката на Артад — Артур — също като мен, беше по-умен и по-прозорлив от оригинала. Бяхме толкова близо до… — Той замълча за миг, като че ли внезапно осъзнал с кого разговаря. — О, всичко свърши с кръв и смърт, както винаги. Мерлин. Предполагаемият наблюдател. Беше много досаден. Поредният човек, който се намесва в непонятни за него неща. Като вас.
— Обаче тогава тези неща не бяха в мен — прибави Сянката на Аспазия и извади два камъка със свободната си ръка. — Тумим и урим. Граалът не действа без тях. — Той пристъпи напред. — Помислете. Предлагам ви безсмъртие.
— Ако ти дадем меча, ти ще контролираш главния пазител и другите пазители — заяви Търкот. — Предлагаш ни безсмъртие, за да живеем в свят, в който господстваш ти, така ли? Искаш толкова лесно да се откажем от всичко, което току-що спечелихме?
— Вие човеците ми омръзнахте — отвърна Сянката на Аспазия. — Омръзна ми и тази планета. — Той ненадейно смени темата. — На влизане в пещерата видях, че един от ноктите липсва. Предполагам, че са го взели кортадите на Артад и отиват да го приберат. Знаете ли накъде ще се насочи?
— На Марс. Монс Олимпус — каза Търкот.
Сянката на Аспазия се изненада.
— Отлично. Известно ли ви е защо отива там?
— Аирлианците в Сидония, които ти заряза, строят предавател.
— Внушително — призна Сянката на Аспазия. — За хора, естествено.
Показалецът на Търкот погали спусъка. Беше му омръзнало да се отнасят с него като с невежо дете.
— Артад отива там, за да се свърже с родния свят на аирлианците.
— Което отново ще постави тази планета под робството им — отвърна Сянката на Аспазия. — И ще я върне в предните редици на войната срещу Рояка.
— Какво се е случило с предишния предавател в Сидония? — попита Търкот.
— Унищожен е. А и не беше много мощен, само колкото да се свързва с най-близката база на флота, която сигурно вече не съществува. Предполагам също, че щом си правят труда да го строят на вулкан, са го проектирали достатъчно мощен, за да се свързва с родната им система.
— Ако все още съществува — подметна майорът.
Сянката на Аспазия се засмя.
— Те съществуват много по-отдавна, отколкото ще ги има човеците.
— Значи ти си бил предателят, а не той — каза Търкот.
Сянката на Аспазия току-що бе потвърдил подозренията на Кинкейд. В известен смисъл майорът се беше надявал Кинкейд да греши.
Сянката на Аспазия поклати глава.
— Аспазия беше предателят. Аз съм само Сянка. Не съм виновен за нещата, които е извършил той. Аз само си ги спомням. Вече не ме интересуват нито аирлианците, нито тяхната гражданска война. Нито човеците. Както и Артад, естествено. Кортадите са полицията на аирлианците, пратени са тук да открият защо е прекъснал връзките с родния свят.
— И защо?
— Няма значение.
— А какво те интересува? — попита Търкот.
— Собствената ми личност. — Сянката на Аспазия прибра камъните в джоба си. — Сега съм безсмъртен. Знаеш ли колко пъти съм умирал и съм се превъплъщавал през хилядолетията? Сега е моментът за… — Той пак се усмихна. — … За моя рай, така да се каже, наградата за всичките ми страдания. — Очите му изгубиха фокуса си. — Аз нося спомените на Аспазия за звездите и многобройните планети, които обикалят около тях. Това са невъобразими за вас чудеса, които искам да видя, места във вселената, които искам да посетя. Много по-хубави от тази скала, която наричате своя родина.
Търкот се зачуди защо Сянката на Аспазия се опитва да преговаря, щом е убеден в безсмъртието си. Естествено, от случилото се с Дънкан знаеше, че ако го застреля, съществото ще умре само за кратко. Доколкото имаше представа, безсмъртието не правеше Сянката на Аспазия нито неуязвим, нито по-силен.
— Задръжте си меча — сякаш прочел мислите му, каза накрая Сянката на Аспазия. — И главния пазител. Няма да са ви от голяма полза.
— А какво искаш? — попита Търкот. Зачуди се защо Сянката на Аспазия отначало беше толкова загрижен за меча, а сега той като че ли не го интересуваше. Дали Екскалибур имаше друго, по-голямо значение, отколкото като ключ за главния пазител? Дали съществото не се опитваше да отвлече вниманието им от него?