Сянката на Аспазия пристъпи към него.
— Ние с теб сме воювали в миналото. Много пъти. Знаеш ли тази истина?
— Лъжеш — заяви Търкот, но още докато отвръщаше, знаеше, че в известен смисъл греши. Думите на Сянката на Аспазия отекнаха в главата му и той разбра, че наистина е срещал този „човек“, както твърдеше той. Нима бе възможно? Не знаеше прекалено много неща. Щом миналото на Дънкан беше лъжа, какво оставаше за неговото? На какво се дължеше тази силна връзка с нея, ако никога не я бе срещал преди да му повери Зона 51? Нима спомените му за Мейн, за майка му и военната му кариера също бяха фалшиви, също като спомените на Дънкан за нейното семейство и минало? Сега разбираше смайването й, когато й бе разкрил лъжливата й история. Главата му щеше да се пръсне; сякаш бяха забили копие в тила му.
— Корабът-майка срещу истината — повтори Търкот. Обзе го раздразнение. Прекалено много игрички. Сянката на Аспазия можеше да го лъже просто за да го смути. Съществото не за пръв път се опитваше да приложи такава тактика.
— Сега лъжеш ти — очевидно прочел мислите му, каза Сянката на Аспазия. — Няма да направиш такава размяна. Думите ми са те накарали да се замислиш и смяташ да ме манипулираш с лъжа, но не си свикнал да го правиш и е почти смешно. — Той отново пристъпи напред. — Не знаеш дори собствената си истина, войнико.
— Какви ги говориш? — попита Търкот.
— Научил си, че Дънкан не е такава, каквато изглежда, нали?
— Да.
— Ти също.
— Вече го чух. Тогава ми кажи какъв съм.
Сянката на Аспазия поклати глава.
— Това не е моя работа. Двамата с руския ти приятел се справихте добре. Спасихте своя свят. Засега. Всъщност ще имате късмет, ако Артад наистина стигне до Марс, прати съобщение и доведе тук аирлианците. Те отново ще управляват, но и ще ви пазят от Рояка и други врагове сред звездите. По-малката злина.
Търкот сдържаше вихъра от въпроси и мисли, породени от думите на съществото, и се опитваше да се съсредоточи върху по-големия проблем.
— Ти каза, че Роякът не представлявал заплаха, защото нямал връзка със своите.
— Засега. Но мислѝ. Напрегни си ума. Артад отива на Марс. Къде мислиш, че ще иска да отиде и Роякът, който е попаднал тук? Ако прати съобщение на някой от флотовете си, вашата планета е обречена. Гибелта й ще е ужасна. Имам спомени от Аспазия за световете, които са били победени от Рояка. Още една причина да искам да си отида.
— Не бива да го слушаме, приятелю — най-после се обади Яков. — Той ни пълни главите с лъжи, за да ни обърка. Стара тактика.
Търкот се колебаеше. Знаеше, че не може да даде кораба-майка на Сянката на Аспазия. Знаеше също, че трябва да настигне Артад. Трябваше да предположи, че липсващият нокът ще се срещне с извънземния и после ще се насочи към Марс — часовникът тиктакаше.
— Защо не сключим съюз? — предложи Сянката на Аспазия.
Яков застана до Търкот.
— Не бива да го слушаме.
— Какъв параноичен руснак — подметна съществото. — Каква приятна изненада.
— Какъв съюз? — попита майорът.
— Ще ви помогна да спрете Артад и да унищожите предавателя на Марс.
— Как?
Сянката на Аспазия посочи надолу.
— С кораба-майка. Ще унищожим Артад и всички на Марс. Ще разрушим предавателя. Тази планетна система отново ще остане изолирана. После ще замина с кораба-майка. Няма да активирам междузвездния двигател в продължение на сто земни години. Дотогава ще съм се отдалечил достатъчно от вашата слънчева система и ако Роякът ме засече, няма да ме свърже с нея.
Гласът на Яков показваше, че не вярва на нито една негова дума.
— И ще чакаш сто години?!
— Чаках хиляди години, за да пия от Граала — отвърна Сянката на Аспазия. — Вече съм безсмъртен. Сто години не са нищо. Освен това в този кораб има хибернетични капсули. Времето изобщо няма да тече за мен.
— Не бива да го правим — заяви Яков.
— Предавателят не е завършен — каза Сянката на Аспазия. — Остава още съвсем малко. Смятате ли, че ще успеете да спрете Артад сами? Смятате ли, че ще настигнете неговия нокът и ще го победите със собствената му техника?
— През хиляда деветстотин и осма някой е унищожил кораб на Рояка — отвърна майорът.
— Просто късмет — рече Сянката на Аспазия.
— Съмнявам се — възрази Търкот. — Кой го е направил?
— Няма значение.
— Според мен има огромно значение, защото мисля, че е бил човек — с оръжие, което е изобретил сам. Нещо, което сме постигнали сами, без извънземна намеса.
— Ще ви дам Граала и камъните — без да обръща внимание на думите му, каза Сянката на Аспазия. — Можете да станете безсмъртни.
Търкот поклати глава.
— Защо смяташ, че безсмъртието ще е такова щастие? Планетата вече е свръхнаселена. Ако дадем на всички безсмъртие, ще настъпи екологична катастрофа. Ще се самоунищожим. В момента на Земята живеят повече хора, отколкото е имало през цялата история — това е най-неподходящият момент за безсмъртие. За двайсет години ще изчерпим всички полезни изкопаеми. А ако не дадем безсмъртието на всички, между безсмъртните и смъртните ще избухне война, каквато този свят никога не е виждал.